Саня Табакова - Лед

Животът ни е буйна или застояла тъмна вода, но за нас ли е жадна земята? Смъртта се заиграва с дъха ни, после спира. Топим се като лед и изгаряме всичко до въглен, когато любовта е докосване по-нежно от насекомо - в най-новите стихове на Саня Табакова.

Вода

Не ме е страх да знам
какво ми крои земята
по която стъпвам:
да ме попие.
Но за мене ли е жадна?...
В един момент,
в пустинята,
животът придобива плътността на вода.
Дори и моят.

Нелюбов

Нищо не може да разстопи
бучка лед
в нейния измислен Сибир.

Непростимо

Баща ми отдавна го няма,
но от ръждиво-есенно до зимно-сиво
една рана още тлее в погледа ми:
веднъж го видях да плаче.
Изпращаше ме на някаква гара.
Или аз него.
Оттогава са облаците в очите ми.
И вали.
Бавни реки по скулите ми.
Трапчинката между ключиците,
пълна с прозрачна тъга.
Баща ми с мен -
сам…
Всички бащи.

Финално

Животът уволнява.
Старци седят
с обърнати нагоре длани
върху поразените си колене.
В тънките им вени
текат спомени.
Смъртта
се заиграва с дъха им.
После спира.

Незабележимо

Докосвам те
по-нежно от насекомо.
Винаги преди съмване.
Не дочаках
да ме отведеш
при изгрева.
Мъртви сме.
И никой не разбра.

Птици

Разминахме се.
Хванах по-късен влак.
Един уличен стълб
се прегърби от чакане.
Топлите кестени в ръката ми прегоряха.
Ти много рано затвори прозореца.
Още помня последния път,
когато ти казах как се чувствам,
ти на мен.
Птиците повече нямат юг.
Нямат Тук.
Една е.

Загуба

Очите ти отнесоха
цвета на косата ми.

Спомен за съвършенство

Ръката ти върху моята.
Имаше ли друго.
Трябваше ли.

Аборт

Всеки тир с дървета,
изтръгван
от утробата на гората.
Децата й...

Отплуваш
даже в спомена.
Смъртта е истина без бряг.
Веслата на общата ни лодка
лежат върху прозрачната вода,
недокоснати
от безръкото ми тяло.
Умре ли любовта,
ръцете са само
прибори за хранене.

Останалото
тапицираме с мълчание.

*
Ако имах камина,
щях да изгоря всичко
до въглен,
да замирише на Освиенцим,
после на победа.
Имам камина.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019