Павел Павлов - Смъртта си първо трябва да опиша

Страховете скитат навън и падат премръзнали. Издърпваме тела в обятията си. Забравяме да дишаме и търсим спасение в новите стихове на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

*
Уморен по очи лежа си в стаята.
Сърцето ми неравноделно отскача в пружината.
Изпочупва къщата и бавно я срутва,
останах в крушката - присветвам и мигам.
На кадри прииждат отделни видения,
тълпят се бавно и още прииждат.
Настъпват плахо, а после замръзват,
уморен по очи, лежа и убивам...

*
Ехото ми изпраща
поздрави от бъдещето.
Казва, че наистина
последния се смеел най-добре.
Че само той
над някаква бездна прелитал,
въпреки това е благодарен,
че е отгледан от мен.
А аз стоя на ръба
на клепача ти -
съзирам дълбочините в тебе.
Стоя си,
а ехото ме подема,
и си давам сметка,
че пътят е само напред.

*
В огледалото живее друг човек,
за него счупеното носи щастие.
Вероятно в счупеното му тече животът,
по тънка мрежа, капилярна.
Да, почти е убеден,
че счупеното е етера,
през който му се явявам.

Аз, може би съм най-безликия,
сред всички други,
заселени в света на огледалото.
Живея на обратната страна на миналото,
в една огромна черна дупка, в мъртво тяло...
В мен се оглеждат наобратно истините -
всяка стиска мъничко стъкло,
и моли се, и бърка тайно във очите ми
да съм нещастен...

*
Криеш се умело
по ъглите.
Помеду клетките,
по нервните окончания,
по гръбнака и костите,
под ноктите,
по артериите, капилярите и вените,
между лявото и дясно предсърдие.
Ти, себичност,
издигнала катедрални върхове
под очите.
Гаргойли, възседнали гръдта,
плюят кръвта отвъд сянката.
Ти, себичност,
с глас на древен орган,
дишащ през порите.
Ти увековечи смъртта
сред смъртните,
а те възкачат се връз теб - 
гротески на фасадата ти седнали,
гледат вкаменено.

*

Този Ад води в Рая

След деветте кръга, десети.
Съдържащ ги.
Отвъд сърцата ни греят,
туптят и издърпват телата
в обятията си.
Намятат любовта под заешки кожи,
а страховете скитат навън,
и падат премръзнали.

*
Лежа си,
погледът ми в тавана рикошира.
Забива се в мен, сякаш че е гилотина.
Но рано ми е още да умирам,
смъртта си първо трябва да опиша.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019