Маргарита Серафимова - Неподвижното тяло

Представяме ви първата публикация на страниците на списание "Нова асоциална поезия" на Маргарита Серафимова, която има три книги с поезия: „Животни и други богове“ (Университетско издателство, 2016), „Демони и свят“ (Черно фламинго, 2017), „Неразрешимостта на великолепието“ (Жанет 45, 2018). В момента предстои излизането на четвъртата й книга – „Земя и любов“ (Скрибенс). Стотици нейни стихове излизат в периодични издания на български и английски език. От 2017 г. публикува над 400 стихотворения в над 150 англоезични издания в 12 страни на 5 континента: Австралия, Великобритания, Германия, Индия, Индонезия, Ирландия, Канада, Мавриций, Малайзия, Малауи, Нигерия, САЩ, Сингапур. Номинирана е за две български (Национален център за книгата – НДК и „Иван Николов“) и девет международни награди за поезия. Имате възможност да посетите и нейната фейсбук страница: https://www.facebook.com/MargaritaISerafimova/?eid=ARDtFB7IYbhbt74Ty4hOX68Jmq0ZSn5DwGFVgvoM-gVqZV4Wes3DFsmsbSVxFKSxdaaxGerOj8pTBkrX.

Неподвижното тяло

Само очи,
вътре – космос.

Домът ми

Празна църква и дърво,
и този свят.

Зеленото пладне

Боровете – епифания.
Камъните – златно сиво.
Човекът – единствен.

*
Сенките на крайморските дървета се движат.
Златото на вълните ги вика.

Сърцераздирателното

Още веднъж видях, че те познавам отвъд
забравяне.

*
Една събота над дълбоките води, сини,
вътре в движещите им се светлини,
познах тялото си като лодка.

Алмирикиа

Над кристалните води
пламналите от нежност дървеса
през пладнето минават
и отиват във вечността.

*
Гарванът е от царско потекло и през светлината
се плъзва, тя го следва,
той остава в нея и се издига, откроен.
Когато минава, перата му шумят -
еднозначно известие.

Карпатско море

Светлоструйните шири се сливаха и разливаха,
еротичното бе близко и далечно
във времето на Аз – неизменно.

*
Магаренца, бляскаво черни сред скалите,
украшения на слънцето.
Сънувах, че ме целуваш.

*
Лъчезарните морета, непоносимо сиво фини сутрин,
се движеха в посоки, различни от тези на времето.
Идваха в мен.

*
Сама сред пустошта, казах на себе си
„Да“.
Свободата бе законът.

*
И в откритото море нямаше място,
твърде пусто за мен.
Аз, който притежава света, не се пази от него.

*
Привечерта ознаменува розово присъствието си.
Август, зает с велики дела,
бе сега на тази земя.

*
Богатият живот минаваше не покрай мен,
а през мен.
Поемах дъх и пак се гмурках.

*
Валят лъчи от ръба на подводната сянка.
Вече не съм човек, а отново
клетка във водата.

Църква срещу слънцето

Празна, през арката на носа на кораба й
изгревът влиза.

*
Където слънцето влиза в голямото синьо,
там съм аз -
нищо повече от висящо средоточие на лъчове.

*
Времето зее в три сутринта.
Бездната, пълна с тъма -
човекът я гледа от тялото си,
животно от скална ниша.

*
Сиво злато, растенията на скалата
живееха от вятъра.
На тяхното равнище бях,
станах им свидетелка.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019