Свежа Дачева - Салът на душата ми

Дебнем с настървеността на гладни вълци лебедовата шия на отсрещния бряг - мъдри като речни змии и невинни като пух от глухарчета в най-новите стихове на Свежа Дачева, които с удоволствие ви представяме на апокалиптичния сал на списание "Нова асоциална поезия".

*
Хвърли всичко от себе си:
коравия корсет на угризенията,
мъгливия шарф на съмненията,
разноцветните копчета
на спомените,
сладките панделки на илюзиите...

Беше вехтошарка.
Сега нямаш име.

*
Момченца,
маскирани като мъже.
Паники,
маскирани като жени.
Пухче от глухарче –
кацам по носовете им.

*

на тези, които обичам

На кръвта ми лавата
със своето бучене ви пречи
да потънете в съня си.
Като зеницата
на собствените си очи ви пазя
и крепя върху хълма на сърцето си,
да не ви сринат земетръсите
на мозъчната ми кора,
защото като мъниста от огърлица
ще се разпръснете,
и, превърната в речна змия,
ще трябва дълго да ви сбирам –
изгубени и за самите себе си,
сред високите,
покрусени и жълти треви.

*

Сега трябва да изплача
река от сълзи,
за да отплува
кораба ти – неразбит –
от мене.

*
Салът на душата ми – перо
от небрежна птица, отронено
някога, в началото на времената,
върху плажа отвъден,
пътува сега по трогателно
изненадващата река на живота.
Понякога спира при някоя форма,
която прилича на дърво и на плод,
на човек и животно, на цвете и облак...-
пера от небрежни птици отронени 
някога, в началото на времената,
върху плажа отвъден...
После в синя самота
салът на душата ми продължава
нататък, по започналата да нагарча
от близостта на морето река на живота,
нататък, към хоризонта трогателно
изненадващ на залеза.

*
Додето огромното куче
на прилива със стоте си 
бели-солени езици лижеше
нозете ми, до мене на мокрия пясък
като съзвездие изгряха
стъпчиците на изчезналото 
в детството ми кафяво кученце.

*

„Херкулес“, Анкона-Игуменица

Елегантен кораб –
мек, приглушен, подтекстов.
На тавана – звездно небе,
на пода – закръглени форми,
по стените – сцени от древна Елада.
На носа – иконата на вятъра
прави уискито в чашите да оживява.
В него – от бряг до бряг, върху несигурното
щастие на Адриатическо море,
пътуват хората на моя век.
Понесени върху миг изкуство, 
върху късче предвечна космична медитация,
те дебнат с настървеността на гладни вълци
лебедовата шия на отсрещния бряг.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019