Ивайло Мерджанов - В сълзите ми раждат се кървави ангели
Предлагаме ви най-новия trip report на Ивайло Мерджанов от антисвета на класическата поезия. Нова асоциална класика чиста като отчаянието & питието на Едгар Алан По и революционен етюд на Шопен. В сълзите ни се раждат кървави ангели, когато си отиваме, излишни за света.
TRIP REPORT
Неистов път на любовта
а ти ми липсваш като оправдание.
Празен ред — — —
мълчание.
Глава втора.
В поемата на тишината стихове светеха:
В нещастните му тъмнини —
сред сребърните ледове,
скръбта бездънна го закри.
В тъгата — няма брегове.
Тежките ни истини се срутиха
в пропастта на сърцата
и затрупаха
крехките цветенца на
омразата ни... Коравите и тъмни бездни
на безсънието ми се превърнаха в
огнени камбани и възвестиха амнезия
на отчаянието, това нахално дете на смъртта.
III. съпротива
За да воюваш с мрака, трябва първо да
го познаваш.
ЧЕТИРИ РЕПЛИКИ ЗА ЕДНО БЕЗСМИСЛИЕ
Поета:
Ако бездната пред теб, и в теб
опиташ се като цигара да я свиеш
любов и нежност нека е целта
на отвека разделените души
в замостването грубо
с коравите ни като камък думи
загиваща е глупавата музика
пред дулото на преминаващия ден.
Учителя:
За тебе, философе, пита някой
току пред дверите на вечността –
от сега оставаш сам, нататък
по злия път, по-празен от мечта.
Поета:
Като стоманата, заключена в бетона
годините отминаха в мълчание и пустота
и радостните смехове се разпиляха
в неповторимото, безцелно съществуване –
с единствено очакване: смъртта
Смъртта:
Аз наминавам да те видя и отивам си
но знай, че скланя те Живота
към земята, гроба и пръстта.
А кой от двама ни е справедливия –
не може да ти отговори никой.
ЕДИН ВНИМАТЕЛЕН СЛУШАТЕЛ
Там дето злобата ваша строи си гнезда
изтърбушени, като облаци, пробити от шрапнели
и на годините списъкът става с минусов знак
а нулата е връх, недостижим и пределен
от тук начева царството на моята поезия
а не където остротата на карфицата
дявола пробва с върха на пръста си
за да узнае колко точно философи се побират там
достатъчно остра ли е диагнозата –
уморих се да светя в тъмата на думите
само ти остана, слушател клет
останалите се разбягаха
като мравки по дланта на земята...
Един призрачен кораб плава към моето детство
натоварил си трюма с най-древния, стария гняв
пристанище – сърцето, черно като буря, проклето
слушателю изтънчен, остроноктест на злото трибун
радвам се, че за публиката грижа те е, винаги
гладките ти стихове тя храносмила добре
но изплатих ù вече аз отколешната дан
а перото си гарванско в сторъкия огън покитих.
ПИАНО, ЛОДКА И ВЪПРОС
I. Сцената с пианото
И тоя ден с мълчание — умря
в сълзите ми раждат се кървави ангели
а Шопен е неумолимо излишния
II. Лодка с червени платна
Циничната и срината
от небостъргача на живота —
ударената от влаковата композиция
на плиткото и прагматично
чукай ме — битие
докрая тя не може да повярва
че е възможно да я обича поет
III. Въпрос
Каква е вината ù?
ЛУННАТА ЦАРИЦА
Сега нощта заплита тъмните си плитки
а нейни украшения от злато са звездите –
тя в огнения танц завърта се пред всички
сред бисерни поляни и с цветя в косите
Тогава бляскава корона слага си Луната –
два бели лъва до нозете ù са ветровете
тронът ù въздига се високо над земята
мълчаливата царица с владение – небето.
И в тоя миг тук всеки губи своя разум –
плътта подирва плът и тленна топлина
в разгулно отчаяние – душата ти – наказана
пак стене и се влачи, жадува светлина...
Един безумен, огнен миг на страст опиянена
ръка с ръка се сплита, а устните трептят –
Луната само смее се – царица несмутима
над голата агония в морето от тела...
А утрото на верността е пак далеч, далече е –
тъй в миг един-единствен, изгаря любовта
таз пепел от раздялата и от смъртта обречена
и по волята на дявола се гърчи тук плътта.
ДУМИ НА ВЯТЪРА
Когато на вратата ме попиташ ‘кой е’
ще ти отговоря ‘никой’
гласът на вятъра пустинен
гласът на скитника хилядолетен
едничкия ти доверител
през вековете на изгнанието ледени
само той опази тайните ти, мълчаливецът
само той сълзите си в мъгли обви
само той си премълча за всичките обиди.
СМЪРТТА ТИ НЯМА ДА ГИ ТРОГНЕ
Тук познатото ‘нищо’
свети тихо до мен
за света съм излишен
като лошото време
Няма радост и смях
в ахедонията сива
има болестен страх
че в земята ще гния
Може би непознато
това е чувство за теб
дано поне любовта ти
даде златистия мед
Дали това е поезия
експерта нека да каже
в стиха от моята версия
той си бе маловажен
И тук когато ме няма –
пламък в черни очи
за мене малко остава
тук плода ще горчи
Любовта не дочаках
нямам повече сили
в самотата заплаках
стихотворни бодили
Те се правят на силни
сякаш нямат сълзи
а мен с тъгата обилна –
младостта ме дари
Дали пък ново начало
и за мен ще засвети
щом съвпадна изцяло
с онези мъртви поети
Този стих е печален
като смъртна присъда
вечността ме очаква
сняг и повей отвъден
И не бях от доволните
тия дето все пасват
като камъни дялани
с глупостта си опасна
Попътувай и гледай –
истини набери си
после в спомени бледи
пак за нея спомни си
Тия хлабави думички
бяха мъртва любов
за мен живота приключи
без дори и да почне
А от римите дървени
ще направя ковчег
тук от думите-въглени
пращам огън към теб
Нека стопли надежда
кошмарно злия живот
за мен съдбата отрежда
сам да бъда до гроб
Ти поне се надявай –
пустотата е птичка
ако трябва сравнявай
тука луди са всички
Тоя спомен отлитва
размахва черни криле
а най-последната сричка
е пак, завинаги: не!
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019