Маргарита Черникова - Сън в лятна нощ

Проклет да е петелът, който събуди утрото. Не искаме да гледаме света на хората през прозореца. Вселената ни повече не се раширява. С удоволствие ви представяме чудесния сън в лятна нощ на една от най-талантливите авторки на Нова асоциална поезия - Маргарита Черникова.

*
Кой глупак
е измислил
огледалото?
Наблизо
се оглеждам
в очите ти,
надалеч
в небето.
И съм хубава.

Сън в лятна нощ

Проклет да е петелът,
който събуди утрото!
Тъкмо бяхме съблекли кожите си,
телата ни успокоени бозаеха,
макар на бебешките им езици
да тежеше разполовена ябълката
и посред змийското ухапване
заспали бяхме сладък сън...
Присъни ни се Времето,
видяхме корена си
и как един петел
измъква червейче от него.

*
Смалих
Вселената
до размера
на една гара,
където да се
срещаме и
разделяме.
Едно легло
в което!
И балкон
да изпием
кафето си.
Уморена
и стара
тя повече
не се разшири.

*
Още не се е върнала реката оттам,
където отнесе надеждите ми.
Но ще я чакам.
Да измине своите девет кръга в Едем,
аз ще извървя моите в ада.
Успокоени ще се срещнем
и ще продължим да съществуваме
в картината на четирите сезона
и в музиката на годишните времена.
Това което е около нас е вътре в нас.

*

Тук всички неясни пътеки
от стъпки се отдръпват
когато аз преминавам.
В средата на следобеда
петната сянка по тротоарите
бягат панически,
а слънчевите зайци
се заравят в дупките си.
Чувствам се надменна
в този град!
Най-горделивата река
тече през мен
и мие раните ми.

Фосили

Толкова дълго се вкопавахме
в бездната на самотата,
надявайки се, че ще стигнем дъно,
а само сме потъвали.
Ти вярваше, че докато се втвърдяваш
по тебе ще полепват нежни песъчинки,
чудни раковини и слепи пеперуди
в плен на мъжкият ти чар,
толкова си безценен!
Аз мислех, че нощем върху мен
пада звезден дъжд
и ще продавам светли метеорити
на тържището на суетата,
трупайки несметни богатства.
Окаяни ние, как си принадлежим!

Студ

На майка ми

Студът кара старостта да се движи,
да очаква прогнозата за времето
без желание, само по навик
защото винаги е студено,
а под скрина на пирамида
се трупа ситно брашно
от мъртва кожа и спомени.
Надлежно е чаят да е горчив,
виното разредено
и радостта на върха на ножа.
Цялото време на света
невъзмутимо кърпи
оръфаната милост божия.
И е така студено.

За нея

Смъртта е далеч от ума,
но близо до сърцето.
Този кръг от кръв и макове
вехне и умира,
да заличи тъгата.
Човекът е невинен,
в Началото бе жената.
Пръст, кал и сълзи.

*
Мечтите са като
подплата на дреха,
ако ги няма
ще прозира
гола душа

*
Защо да поглеждам
през прозореца,
отвън има свят,
който не ми е познат -
той е на хората.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019