Райна Вакова – Крадецът на лалета

Понесло сините си гърбици пълзи небето към тайната на света. С Бог никога не е скучно в най-новите стихове на един от най-интересните и талантливи автори на списание „Нова асоциална поезия“ – Райна Вакова.

*

Крадецът на лалета
не е като крадец на праскови.
По-други са ръцете му
и устните по-сухи,
напукани,
признателни...
И в чашката на огъня
по-разреден е въздухът,
който ще вдишвам
бавно.
Ще задържа с ръцете си
Листенцата -
да не угаснат.

*
На морето границите - 
раздвижена дреха
по белия лист.
Стига да отворя
душата му крехка
и да не се страхувам,
това което е било
и което не е,
в него дишат.
Топъл мрак.
Мой.
Още не смея да поискам 
очите ти
поне за малко.

*
Просветват нощем
силуети
на думи непроходили.
Заченати,
замислени,
започнати...
Дали ме водят
през късните мъгли
към утре?
Просветват и угасват -
Невидими
и непочувствани,
и непогалени.
Дали от мен са тръгнали
към жаждата
да й се поклонят?
За миг,
за два
и няма ги.
Дълбокото ги крие.

*
Понесло сините си гърбици,
пълзи небето
към тайната,
родена от предчувствия
и слизат ниско
всичките му настроения,
и бързат срещу мен
очи от омагьосани души
на тихи, ала сприхави,
врабчета.
Ще се разплаче вятърът
като дете
във възрастен,
за лодките
които сме подминали.
Но той не знае,
че сега е време
за спасително лечение
на слънчева атрофия.
Венеция не знае да потъва.
Дъждовни капки бързат
срещу времето.
Сънувам,
че ръмжи вселената
срещу напевен ромон,
а ти си музика.

*
Ако имам рана, 

/която боли,
помни се
и не зараства,
която ми знае името
и всичките
му казуси,
която е от лудост видима,
кристално ясна/ -  

нека е от оковите,
които
счупих.

*
Господи,
толкова е дръзко платното,
в което съм набедена художничка...
Излизам от очертанията.
Сенките не улучвам.
Най-крещящите цветове
Ползвам за сънища…
И все греша,
но ти ме учиш.
Може ли с теб да е скучно?!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021