Един човек избяга в Афганистан; избяга, защото Европа, тази стара учителка по хармония го угнетяваше със своята добре темперирана толерантност, с либералните закони, които не зачитаха нищо, освен бляскавата и строга демокрация, която тиранично и властно диктуваше всичко.

А в печалния Афганистан бе друго.

Емилиян Иванов

 

ИЗ ‘ИМЕНА’

 

ДИМИТРИНКА ПАСКАЛЕВА

Към „Къщата на Щастието”, я веднъж видях аз,
как се нощем приближава; от тежко и черно,
смолисто дърво, и от лак, беше тя изградена –
отдавна, преди много време; и по-мълчалива,
по-тиха от нечии мощи – незнайни, случайно останали
след погребалната клада; и носеше туба с уханен
и дъхав бензин, тя натам – по-самотна, по-единствена,
и от проста монада – във себе си, далече скрита;
в сърцето си взряна; в замисления, негов пламък;

нечуто въздъхна, после извади кибрита.

 

ИВАНКА НЕДЯЛКОВА

Тя имаше, в сърцето си, гвоздей забит –
като искрена вяра във мисъл невярна;
и като грях, нейде навътре във него, прикрит;
глътка голяма, отровна киселина – сярна;

и сподавен спомен – във дълбоката си давност;
целувка на момче – пияно, и вече забравено;
отломка желязна от разрушения стар мост,
потънал в реката, със името му – заедно,

който е водел нататък – към други брегове,
сега удавени, изронени; ала останал – да зове –
само гласът на водата – и все надолу.

 

АННА БАМ

И напоследък, опиумът стана много тежък;
посланията мрачни, на Морфей – в съня ми –
тялото ми крехко, все оплитат, като в мрежа;
в мренà превръщат ме – красива риба; и във тръни

мятам се – ранено нищо – полумъртво и обсебено.

 

ВИОЛЕТА ЯНКОВА

И пак край Паметника на Незнайния книжовник,
беше тя приседнала, вторачена във невъзможното –
далеч навътре във сърцето си; а също и в необходимото;
и във една съвсем невидима, непознаваема – причината,

неразличимата – за да я има, нея самата,
заедно с нейните два-три объркани химна –

за детството и небесата; левия бряг на реката ни – зиме,
за естеството на числото ‘π’...,

... и наистина, причината я, някак, имаше,
макар да бе, всъщност, за друго, тя назначена, валидна.

 

БОРИС ВАСИЛЕВ

Сега ще взема и ще нарисувам този ден –
с невидимо, безцветно и симпàтично мастило;
а после на гърба ще отпечатам линиите
и щрихите на друга графика – зад нея –
първата да скрия; и мисля да бъде картина –
пейзажна – с поне два-три изгрева...

... И нека всеки стори като мене – по ден, един –
да нарисува, сетне пък, изображението му
да скрие..., така полека-лека, ще се стопи
и ще изчезне, и самото време

[и няма да стареем, но може би,
пак ще умираме].

 

МАРТИН КАЦАРОВ

Изстиваше, полека, алкохолът във кръвта ми
и бавно смръзваше се, като тежка и гранива лой;
и гласове – разстроени, пияни – сочеха ме: „Той е!”
Плющеше, безцветно – над мене – някакво знаме

с двуъгълник, черен – най-проста и древна емблема,
макар със съвсем непонятно и странно значение,
и чувах отдалеч, как някакъв болен поток стене ли,
стене... Това е; останалата моя памет изличена е

в напалма на нечуваното огорчение.

 

ПЕТЪР ГАНЧЕВ

... А някога, „Анархия и Хаос, бабо!” – виках,
поздравявах я; но беше тя селска женица, проста;
не знаеше какво – „анархия” – това е, представлява;
и все си мислеше, че ще да е, то нещо като пълнолунна
нощ, щом вземе да пее – в перигея си – луната,
и звездите засветят във синьо-зелено, засмени...

... И бях, аз – много мъдър старец; също като кладенец
във морето – дълбок; познавах всички основания
на Абсолютната Случайност, и бях тотален спец –
по броя на Едното, експерт по звателната форма
на местоимението „АЗ”.

 

ПЛАМЕН ВЕЛИЧКОВ

Бъди пастир на гласовете ми;
бъди вместо моето име – отнето;
стих непонятен от моята песен –
стани; завърни ме там нейде, където

боли ме от сладост тревожна,
възторг невъзможен – отляво;
и по-надалече, оттатък дверите
от черна хартия – размекната –
на времето, което назначено е,
горчивото – двамина да изпием;

пребъди учител на моето цвете – жълтото –
по алхимия и по авлетика: монодията му
безкрайна, в тоналност незнайна – да изгълтаме
[като млада ракия]...

 

ТОДОР ГРИГОРОВ

Човекът се увличаше от математика,
и от театъра на сенките – също така;
и нощем, всичките железарии обхождаше;
най-скътаните кътове на гробищата – тò же –
от хладината им тъмна да пие – още и още, той;

Самотен беше като име – в твърдия език на вятъра,
и като знамето – на мъглата, в родината; и бе унил,
съвсем безпомощен – като малко дете – обидено;
като светликът на нова луна – плах и невидим.

 

ВАТАН КРЪСТЕВА

Кāpēc ticēt kaut kam, par kuru nevar paziņot?
Кam es neticu – kāpēc man tas būtu jāzina?
kāpēc es gribu to, kas man ir;* и на стомашен сок –
защо, превръща се, потокът, със годините –

през който трябва да премина?; и защо ли,
вместо да ме следват – дирите ми, водят ме –
по своите криви, залитащи линии; и на волята,
ничия, наивната – не моята; защо са пътищата ми –

необратими? – и, щом можеш, най-сетне, кажи ми:
дали, наистина, е всяка истина – съвсем несъобщима?

---------------
* Защо да вярвам в нещо, което не може да бъде съобщено?
  В каквото не вярвам - защо да го знам?
  Защо да искам това, което имам? (латв.)

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020