Емилиян Иванов – Песента на мюезина или опитомяване на сърцето

Култовият български писател Емилиян Иванов за Афганистан, талибаните и аскезата на хашиша – неистовият апофазис на сърцето.

 

Един човек избяга в Афганистан; избяга, защото Европа, тази стара учителка по хармония го угнетяваше със своята добре темперирана толерантност, с либералните закони, които не зачитаха нищо, освен бляскавата и строга демокрация, която тиранично и властно диктуваше всичко.

А в печалния Афганистан бе друго. Там властта принадлежеше на учениците – така се наричаха самите те, и, в буйни пламъци обгърнати, сърцата им трептяха от любов към Исляма – управляваше ги един човек, дошъл от сърцето на Мюсюлманската вяра – Саудитска Арабия; петдесетина годишен мъж с благо излъчване на старец, винаги тъжно и загадъчно усмихнат; имаше дълга и прошарена брада и излъчване на кротост, но автоматът прилягаше на мъдрите му и спокойни ръце както длетото – на резбаря или младата цигулка в ръцете на стария лютиер.

Талибаните забраняваха музиката и хвърчилата, да не би в полета си, душата да погине като Икар, но на човека му стигаше пет пъти през деня да слуша песента на мюезина и да гледа птиците – смъртни хвърчила, пуснати от самия Бог. Една от тях бе твърде странна – малка, пепелява, мъдра птица-кукувица; личеше си, че идва отдалеч, далеч някъде на север; пристигаше в късния следобед, кацваше на върха на някое конопено храстче и, с весело чуруликане изпяваше ведрата тема от Етюд №10 – “Революционен” на Шопен; после откъсваше кичеста клонка и политаше обратно към полетата на Скития, където всяка сутрин, зад един прозорец с гъсти решетки, я очакваха трепетно едни заключени хора…

Той дойде тук със своето състояние, защото беше заможен човек и богатството му можеше да помогне на мнозина от нищите афганци – Афганистан беше една бедна страна; но хашишът пък бе повече, отколкото навсякъде другаде, та мизерията и бедността мълчаха, притиснати от печалната еуфория на афганския хашиш.

ІІ. Той слушаше широките гласове от минаретата, които в приказни пущунски разпеви зовяха и зовяха вярващите да се стичат в храмовете и на някакъв омаен език да молят и възхваляват своя Бог; като християнин той не можеше да се моли с тях и в джамиите не влизаше, но всякога от очите му се стичаха сълзи, като капчици опиум от две порязани назрели маковици, щом чуеше тази песен; и тези сълзи неговите братя талибани никога не разбраха – той плачеше по онзи образ, който благославя от иконите но Пантократора, по музиката на Чимароза, която децата на Европа свиреха някъде далече, далече; плачеше с риданията на самия арабски език, на който разбираше само това, което не може да остане неразбрано – ил-иляха-ил-Аллах; плачеше понякога, по своя изконен Константинопол, спомняйки си онази 943 г., как Фотий, светият патриарх потопи корабите на Игор само с пречистата Богородична риза, потопена в морските води…, плачеше по своя Втори Константинопол, когато друг патриарх, през размирната 1393 благославяше един народ, на път към своето незнайно изгнание…

Много бяха тъжни тия песни, много спомняха за всичко, що душата не е и видяла, много говореха за това, което не е изречимо; изказваха докрай онова, което беше незнайно.

ІІІ. Талибаните, обаче, съществуваха от стихийната благодат на едно-единствено отрицание, на един неистов апофазис, който изключваше абсолютно всичко, включително себе си, затова те си отидоха и се скриха в планините. Това, вероятно, бе тяхната аскеза – жестока, безсмислена и стихийна, но единствено възможна като изход.

 

Тогава човекът стана и се вдигна към Холандия, където, слава Богу, хашишът, също беше бол.

 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 12, юни, 2018

Comments

comments