Кейт Буш - Брулени хълмове (Превод: Петър Канев)

June 14, 2020

Невъзможно е да се пише за Кейт Буш – това е по-абсурдно, отколкото да пишеш за Ботев. По-подобаващо ще е да занемееш, да занемеем, за да можем да слушаме, за да можем да чуваме.

Когато си помисля за Англия обикновено си представям мъже – хладни порядъчни джентълмени, безскрупулни безчувствени галфони, капиталисти, колонизатори, монарси и лордове, нагло заграбили и смучещи света. И понякога си мисля, че единствената справедливост в това Англия да продължава да съществува под небето е друга – другата скрита и трудно видима Англия - Англията от друга класа – и от друг пол. Ще изникне пред очите ни, може би, ако забравим за английските кралици и господарки, кръстили с имената си цели епохи на експлоатация, войни, завоевания и мракобесие. Тогава може и да се сетим и за други моми англичанки – онези от малки къщи с дворове по брулените хълмове, от затънтени имения с граники и с животни – англичанки като сестрите Бронте, като Джейн Остин, като Мери Шели, като Агата Кристи, като Памела Травърс – истински остров на съкровищата на човечеството – жените – човеци – с такива души, с такива големи сърца, че за тях е най-трудно нещо смислено да се напише.

А Кейт Буш е от тях – и тя директно го заявява - също и като пряка приемственост още с първата си помитаща всички представи за нормалност и мейнстрим песен-крясък: “Брулени хълмове”.

Кейт израства в пасторално имение в южното английско графство Кент, но няма нищо общо нито с аристокрацията, нито с Русия (както някои погрешно смятат, заради песента й “Бабушка” и заради характера й на съвременна Настася Филиповна или Анна Каренина). Баща й е провинциален лекар, а майка й е ирландка - прислужница – дъщеря на фермер. Семейството й е строго католическо; такова е цялото й възпитание, което Кейт придобива най-вече от баба си Лили. Баба й е нейната лична Мери Попинс - тя всеотдайно, с все сърце се грижи за нея, а буйната й и чувствителна внучка безкрайно я обича.

Кейт започва да твори собствени песни, още щом започват уроците й по пиано – когато е на 11 години. По нейни спомени се е вдъхновила от този инструмент, само защото се опитвала да изсвири на него песните на Пинк Флойд. По игра на съдбата Дейвид Гилмор, китаристът на любимата й група, се оказва семеен приятел на фамилията Буш. На четиринадесет години влюбената Кейт създава песен за него – “Мъжът с дете в очите”, която той чува в нейно изпълнение и силно се впечатлява – решава да я издаде и продуцира. Така пианото и неподражаемият глас на малката Кейт зазвучава по радиото, още когато тя е тинейджър.

Но с друга песен – именно с “Брулени хълмове” – младата свръхчувствителна до лудост бунтарка помита класациите, а и всички конвенционалани представи за певица - както за добро поведение, така и за музика и изпълнение, свързани с момичета. Противно на модата – мания по електронния саунд на синтезатори и електрически китари, песента на Кейт е само на пиано – но пиано – сриващо – по-пънкарско от гласовете на всички пънкари, умножени по числото пи, крещящо – заедно с вика-фалцет – крясък на ранена птица или на разгневена вещица – подлудяващия стон на болка и гняв на призрака на Кати от романа на Емили Бронте.

За пръв и за последен път някой така дръзко разгръща пред света най-смачкания таен свят на човеците – света на жените – разгръща го като нечувана досега публична плесница и като най-дълбоката, сладка и тъжна, милувка на сърцето на жена – и това става едновременно. Ефектът е неописуем и неподражаем и днес изглежда сякаш няма да бъде достигнат такъв връх никога отново. Но викът на Кейт Буш не е пропит с безплоден идеологически феминизъм, не е поза, не е поучение – това е самото сърце на жена, сърце, което не може да млъкне, не може да застине, не може да се скрие – и в това сърце няма фалш, няма поза, няма нагаждане, няма умисъл – има го само човекът – гол – едно към едно. И дръзък - с най-голямата дързост, която е възможна: до крайност, почти непосилна - да изразиш най-дъблокото, най-скришното, най-страшното, най-нежното, най-съкровеното от себе си – така че то да намери отзвук, да звучи като нестихващо ехо в други човешки сърца и умове. Това е Кейт, която изхвърля от дома си бившия си любим и неин мениджър и продуцент. Това е Кейт, която категорично отказва да прави концерти и да пътува по турнета. Това е Кейт, която не може да удържи сълзите си, когато за пръв път чува “Трио Българка”. Това е Кейт, коят е лудо влюбена в диви мъже, в мъже с дете в очите, само в мъже с такова въображение, че да могат да измислят свои собствени 50 нови думи за сняг. Това е Кейт, която чувства и пее болката за загубата от женската си победа, носталгията на завоевателката в един свят, покорен и покварен от властта на жените, разпънати на новия им кръст – този на публичния живот. Това е Кейт, която не може да прежали нито за миг смъртта на баба си Лили, която не успява никога да потисне тъгата си от нейната липса. Това е Кейт, която се оттегля от света, за да отгледа в мир детето си, единственото оцеляло след многото й неуспешни опити да роди. Това е Кейт, която не се показва пред камера, а само записва все по-неконвенционални, чувствено-вглъбени като залеза под океан, все по-бавно-дълбоко-картинни и все по-трудно смилаеми от повърхностната нагласа албуми с песни – тъжни, тъжни, жертвени, нежни, покъртващо сладки, настръхващо страшни и пропити с носталгия. Но както е писал един от малкото творци на ХХ век, близък до нивото на душата й, Андрей Тарковски: животът е нищо без саможертвоприношение, а изкуството е винаги носталгия.

Всичко на Кейт е неповторимо – танцът, гласът, клиповете, аранжиментът, музиката, изпълнението. Невероятна е и поезията й. Но какво да кажа друго за нея – бих казал същото, което мога да кажа за Емили Бронте или за Памела Травърс – е не, не, е те такава жена, такъв човек - няма!

Като изпълнители в песните й участват още Трио Българка, Дейвид Гилмор (“Женска работа”), Питър Гейбриъл (“Бабушка”), Елтън Джон (“Сняг вали на улица Уилър”), Роджър Уотърс (“Художникът”).

Петър Канев

БРУЛЕНИ ХЪЛМОВЕ

Вън във вихрите, във ветровитите тресавища

се оплетохме и пропаднахме в зеленината.

Твоят темперамент е досущ като моята ревност -

гореща и свръх алчна.

Как можа да ме оставиш?

Аз имам нужда да те претежавам.

Намразих те, обичах те така - едновременно.

Зли кошмари в нощта

нашепват ми, че ще загубя битката -

ще остана сама далеч от моите брулени

брулени брулени хълмове...

Хийтклиф, това съм аз, Кати,

Връщам се у дома. Така съм студена –

пусни ме при теб през прозореца.

Смрачава се – така сама съм

в отвъдното без теб.

Жадувам те – открих, че

без тебе всичко се разпада

и се връщам, любов моя,

жестоки Хийтклиф,

единствена мечта моя

и мой единствен

господар.

Безкрайно бродих из нощта.

Завръщам се към твоята страна сега,

да сложа ред и всичко да поправя -

връщам се при тебе у дома

в моите брулени брулени

брулени хълмове.

О! Дай ми я!

Дай да сграбча, да я грабна

душата ти да отнеса –

ти ме знаеш, това съм си -

- аз - твоята Кати...

Хийтклиф, това съм аз, Кати,

връщам се у дома. Така съм студена –

пусни ме при теб през прозореца.

Хийтклиф, това съм аз, Кати.

Връщам се у дома. Така съм студена...

В ТЪРСЕНЕ НА ПИТЪР ПАН

Безкрайна седмица

и толкова сълзи,

че не виждам вече

бъдеще.

Казаха ми, че когато порастна

всичко ще разбера.

Но хич не знам дали го искам.

Бягам в прегръдките й

още от училищната порта –

тя ми шепти: “Бедното дете”

в ушето ми – и взима ме

на колене – баба –

казва ми, че съм чувствителна -

така ме натъжава...

Кара ме да се чувствам като старица.

Кара ме да се чувствам като старица.

Имахме една игра - такава:

Когато порастна ще стана космонавт

и ще намеря Питър Пан

втората звезда вдясно

точно срещу утрото,

втората звезда вдясно

точно срещу утрото.

Денис обичаше да се гледа

в огледалото.

Казаваше ми, че е прекрасен.

И аз погледнах там и какво видях?

Очите ми се напълниха, но лицето ми

остана пусто.

Ето я снимката

на неговия герой –

държеше си я под възглавката.

И аз си имах

изрезка от вестник,

но – с Питър Пан.

Сложих си я в медалион.

Криех си я в джоба.

И имах си една игра такава:

Когато порастна ще стана космонавтка

и ще открия Питър Пан

втората звезда вдясно

точно срещу утрото,

втората звезда вдясно

точно срещу утрото.

Когато си поискаш нещо от звезда –

няма значение коя си ти –

когато си поискаш нещо от звезда –

мечтите се сбъдват...

ПОД ЛЕДА

Прекрасно е – винаги -

ослепително бяло.

Реката замръзнала

и няма жив човек - на леда –

само аз се пързалям.

Засилвам се между дървета,

тънки линийки оставям по леда

разкъсващ, късащ звук

плюят, плюят сняг

сребърните кънки...

Звън, зъннн – дълбоко?

Нещо се движи долу

-дълбоко – долу - под леда –

движи се - под леда -

във водата –

опитва се да се измъкне вън

от ледената вода...

Но това съм аз!

Помощ!

Някой да ми помогне!

Това съм аз!

ИЗЧЕЗВАЙ ОТ МОЯТА КЪЩА

И-а! И-а! И-а!

Няма да отварям кутиите ти,

щом ми каза да не пипам.

Не съм ти Пандора.

Повече приличам

на момичето зад огледалото,

което ни разделя и застава между нас –

не ни оставя шанс да стигнем никъде нататък.

И няма повече нататък.

Не остави нищо за нас.

Но как ще вземе всичко тя.

- Мамо, къде са сега ангелите? Страх ме е, страх ме е

от тази промяна!...

Внезапно краката ми потъват в тиня –

всичко се забавя – на бавен каданс –

и не знам защо плача –

останах ли си вътре в демото ми?

Не, и преди да съм готова за теб,

не, и преди да съм готова за теб,

не мога ли да имам всичко?

И-а! И-а! И-а!

Остана само едно:

аз или той.

Остана само едно:

аз или той,

но аз –

аз обичам живота!

Аз обичам живота!

Грабнах онова палто за мен

и блъсках, ритах, късах го, докато му причернее.

И после му отпрах една – така - че да изгуби свяст

и вече да не вижда и да онемее.
Но той е розов и голям – той не е като мен човек –

не вижда светлина въобще -

не вижда смисъл да се бие.

Тогава с моя сребърен Буда

и с моя сребърен куршум

забивам му иглата - в куклата му –

ах, забивам, забивам, забивам –

- забивам му иглата...

Лицето му не виждам,

докато не се отдалеча – поне на крачка –

като неизвестен хищник - за плячката ми –

взирам се в очите му - американски –

виждам там - твърде малко живот

и твърде миничка женичка

- мъничка, мъничка женица –

разгаря зверската ми жестокост,

разпалва в мен зверска жестокост.
И стискам сребърния Буда

и сребърния куршум

на врата ми.

И гълтам халката.

И остава само едно:

аз или той.

Остава само едно:

аз или той,

но аз –

аз обичам живота!

Аз обичам живота!

И-а! И-а! И-а!

Егото ми ме удря в червата,

но ще го изплюя като си джабуря устата –

засега я държа - затворена.

Вратата ми никога не е била заключена,

докато един ден там не изникна дулото.

И вече я държа – затворена.

Като мигам, чистя прах –

всичко дето ръждясва, дето гние, дето се разпада

чистят миглите – клепачите –

но ги държа – затворени.

Държа ги – затворени.

Раните ни гният в нас –

но дават сила да стрелям.

Държа ги - отворени.

Дребните душици ще ги крият,

ще умират бавничко, белким им премине,

а аз – аз ги държа - отворени.

Моята душица – държах я в клетка,

гледах как плаче, но я държах вътре.

А сега – широко отворих –

клетката – държа я - отворена.

Кажи ми, какво да влезе вътре сега?

Вътре влиза пустошта.

Пускаме вътре – пустошта.

Ти пусна вътре – пустошта.

И-а! И-а! И-а!

И-а! И-а! И-а!

Когато си тръгна, вратата се –

ТРЪШНА!

Ти спря на вратата – вратата –

ТРЪШНА!

Видях и мисълта, която те открадна – как се –

ТРЪШНА!

Видях света навън да те изсмуква – като маркуч – навън –

ЗАКЛЮЧИХ!

И побягнах в хола –

ЗАКЛЮЧИХ!

И в коридора –

ЗАКЛЮЧИХ!

Една врата има към къщи –

ТРЪШНА СЕ!

Идва асансьора –

ТРЪШКА СЕ!

С пукот спира –

ТРЪШКА СЕ!

Котката ми се наежва –

СЪСКА!

С моя си ключ –

ЗАКЛЮЧИХ!

С моя си ключ –

ЗАКЛЮЧИХ СЕ!

Аз съм портиерката, мон амур, драги,

нема д’влееш веч при мен – ни за любов, ни за пари

- ПУСНИ МЕ!
Сладур, тва ми е службата,

подлостила съм, залостила съм, вратата – здраво запряла:

- НЯМА ДА ТЕ ПУСНА!

- ПРЪЖДОСВАЙ СЕ ОТ МОЯ ДОМ!

Чужди стъпки няма да влязат

вече в мен –

-РАЗКАРАЙ СЕ ОТ МОЯТА КЪЩА!

Измила съм стъклата вече –

- ПРЪЖДОСВАЙ СЕ ОТ МОЯ ДОМ!

Изчистих стълбищата –

-ИЗЧЕЗВАЙ ОТ МОЯТА КЪЩА!

Тази къща ми е връстница –

- ПЛЕСНИЦА -

Тази къща знае всичко, което правя –

- ПЛЕСНИЦА -

Всякакви ми се навъртат да ми дрънкат каво е времето навън –

- ПЛЕСНИЦА -

Но сега ще закова вратата и с пирони –

- И Я ТРЪШНАХ!

С моя си ключ –

ЗАКЛЮЧИХ!

С моя си ключ –

СЕ ЗАКЛЮЧИХ СЕ!

Тази къща е пълна с моите бу-бу-бу-буклуци! –

- ПЛЕСНИЦА -

Тази къщ е пълна с моите гре-гре-гре-грешки! –

- ПЛЕСНИЦА -

Тази къща е пълна с моята лу-лу-лу-лудост! –

- ПЛЕСНИЦА -

Тази къща вече е пълна, пълна, пълна, пълна, пълна с бой! –

- ПЛЕСНИЦА -

- ПУСНИ МЕ ДА ВЛЯЗА!

- ПРЪЖДОСВАЙ СЕ ОТ МОЯ ДОМ!

- ЖЕНО, ПУСНИ МЕ ДА ВЛЯЗА!

- -ИЗЧЕЗВАЙ ОТ МОЯТА КЪЩА!

Той:

- Жено, пусни ме вътре!

Да влязат вътре с мен спомените!

Остави ме само да вляза!

Да ти донеса пак онези – адски сладките – мечти!

Тя:

- Няма да те пусна пак.
Не ми пристъпяй пак от крак на крак

тук с твоите жалки реверанси.

Аз се превърнах вече в птица –

и отлетях – на край света –

там дето никой не е чувал, не е виждал

какво има.

Той:

- Жено, пусни ме да вляза!

Аз се превърнах във вятъра, в течнието под вратата!

Ще отвея ледените ти целувки!

Аз съм по-силен от хитовата ти песен!

Тя:

Аз няма да те пусна.

Лицето ми ще устои на вятъра.

Като лицето на магарето – превърнах се –

- преобразих се -

-в муле!

Той:

И-я! И-а! И-а! И-а!

Тя:

И-а! И-а! И-а! И-а! И-а!

Той:

И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а!

Тя:

И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а!

И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а! И-а!

ЖЕНСКА РАБОТА

Моли се да се справиш някак.

Моли се на Бога.

Вече съм вън от този женски труд

-навън съм в света – в света на жените.

Да, сигурно е тежко за мъжа,

сега, когато ролята му свърши.

Остава ти изкуството да си баща – това е.

Е, мъничко живот все още има в теб

и някъде се крие безполезна сила...

Да, трябваше да си пополача,

но не мога да показвам сълзи вече,

трябваше да се надявам,

но не мога да спра да мисля -

да мисля за всичко, което трябваше да кажа,

но не казах никога,

за всичко, което трябваше да сторя,

но не сторих никога.

За всичко, което трябваше да дам,

но не го дадох

и няма да го дам

никога.

Остави го,

остави всичко това

да отлети

и да отмине.

Дай ми малката си ръчица и

остави го -
остави всичко това

да отлети

и да отмине.

ЛИЛИ

"Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото у Него всички са живи.
Любовта никога се не изчерпва.

Всичко, що с вера поискате чрез молитва, ще получите.

И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била,
а духът ще се върне при Бога, Който го е дал”

А аз шептях: “Лили, о, Лили, не съм спасена,

не съм и вече защитена, беззащитна съм.

Огромна дупка – бездна – зейна в мен.”

И чух гласа й пак, пак ясно в мен:

“Дете, ти трябва да се защитиш и аз ще ти покажа как –

с огън.”

И видях - Гаврил е пред мен,

Рафаил – зад гърба ми,

Михаил е отдясно,

Уриил – до лявото ми рамо.

И казах й: “Лили, о, Лили, така ме е страх –

боя се, че тръгвам в долината на смъртната сянка,

оттам не се връщам.”,

а тя ми каза:

“Дете, вземи каквото ти давам,

вземи поне ей тази щипка сол

и защити се – с огън.”

И ето – пак –

Гаврил е пред мен,

Рафаил – зад гърба ми,

Михаил е отдясно,

Уриил – до лявото ми рамо.

Тя ще танцува, ще танцува,

няма да спре, докато обувките не се разпаднат –

-червените й обувки – от баба – сами танцуват –

омагьосани са –

те ще я карат да танцува, докато краката й окапят –

ще я завъртят и понесат в небето – с крака свистящи в кръг –

като перките на хеликоптер.

Наистина, наистина се случва –

-и трябва, трябва, трябва –

да танцувам.

ДА ИЗКАЧИШ ТОЗИ ХЪЛМ

О, само ако можех, бих изтичала на онзи хълм,

бих се качила на този хълм.

Но не.

Не ме заболя.

Искаш ли да усетиш какво почувствах?

Искаш ли да знаеш, че не ме заболя.

Искаш ли да чуеш за сделката, която сключих.

Ти – това сме ти и аз.

Да, само ако можех, бих сключила сделка с Бог
да го помоля да ни размени местата

и да избягам по този път,

да изтърча на онзи хълм

и по стената на онази сграда –

о, само, само, ако можех...

Ти не искаше да ме раниш,

но виж колко е надълбоко

куршума ти

в плътта ми.

Не знаех, че те разкъсвам на парчета.
Има мълнии в сърцата ни.
Откъде толкова омраза

у хората, които се обичат?

Кажи ми, че си струвахме поне, кажи ми?

Че ти – това сме аз и ти.

Хайде, мили, хайде скъпи,

да ти открадна и този миг.

Хайде, ангел, мой хранител, хайде,

да сменим каквото преживяхме.

Да, само ако можех, бих сключила сделка с Бог
да го помоля да ни размени местата

и да избягам по този път,

да изтърча на онзи хълм

и по стената на онази сграда –

без никакъв проблем...

без никакви проблеми...

ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ

Да, първо дадох му да хапне малко питка – от устата ми.

А беше високосна година като сега, да.

16 години минаха, о Боже, откакто вече продължава

безкрайната целувка –

останах и почти без дъх, да.

А той ми каза, че съм като цвете в планината, да.

Но не, и двамата цветя сме – цветята върху женско тяло, да.

И не разбрах кога

излезли сме от страниците на романа

и стъпихме в света –

в най-чувствения свят.

И Гибралтар е момиче, андалуско момиче, което закичи

в косите си – планинско цвете – роза – мен, да –

и нея или мен целува още той на Мавританската стена? Да?

И после го помолих с очи – да ме помоли пак и пак, да.

И после ме помоли той, дали бих аз могла, дали бих аз, да, да кажа “да”, да,

“мое планинско цвете” –

за първи път тогава повалих го – и го придърпах пак към мен –

и го обвих с ръце, за да почувства – гърдите ми – в гърдите – моя аромат, да.

Сърцето му бумтеше, бумтеше като лудо, до пръсване, да, казах,

да, ще бъда, да.

ДИВ МЪЖ

Наричат те животно -

дяволът от Канчендзьонга –

див мъж –

метокх кангмъ.

Лежа в палатката си –

чувам те как плачеш –

плачът ти с ехо стене

по всички склонове на планината –

така самотен, сам-самин.

Като пресичахме ветрения превал Лхакпа Ла

нещо скочи долу по скалите.

В далечните хълмове на Гаро

в снега открихме стъпки на Дипу марак.

Учителят от Дарджилинг ни каза,

че те е виждал и край манастира Тенгбоче –

играел си си там в снега,

потропал си им на вратата им залостена,

качил си се на покрива и там си скачал

върху керемидите –

на покрива на цял свят.

Окършил си им после и рододендроните,

помъкнал си ги със себе си –

и плъзнал си се надолу, пързулнал си се по склона

и си изчезнал долу – в планините.

Те искали да те убият.

Те искали да те изучат.

Те искали да те уловят в мрежа.

И после да те убият.

Бягай. Бягай. Избягай от тях.

Скрий се!

Намерихме стъпките ти в снега.

Изтрихме ти следите – изтрихме ги изцяло

от снега.

От шерпите по Анапурна

до ламите ринпуче от Цинхай,

и всичките пастири от връх Кайлаш

до Химачал Прадеш

всеки търси твоите следи

в снега.

Но ти не си маймуната лингур-гулман,

не си кафява хималайска мечка.

Ти си див мъж.

Видели са те как се давиш

близо до глетчера Ронгбук –

там искат да те уловят.

Но ти не си животно.

Ламите казват:

-ти не си животно.

Те искат да те уловят.

Търсят те да те изучат.

Те искат да те наранят.

Те искат да те заловят.

И после да те убият.

Бягай. Бягай. Бягай от тях.

Ти не си животно.

Ти си дивият мъж.

СНЯГ ВАЛИ НА УЛИЦА УИЛЪР

Тя:

- Прощавайте, извинете ме, но не се ли познаваме?

Нещо имаше свързано с вас? Не сме ли се срещали и преди?

Той:

- Да. Бяхме влюбени - завинаги.

Тя:

- Спомням си сега как се изкачихме на хълма

и гледахме как Рим гори.

Оставих те да избягаш, да се скриеш,

но после никога не си простих.

Той:

- Видях те на стълбите в Париж,

но ти беше там с друг.

Не ме ли разпозна тогава? Минах толкова близо пред теб.

Тя:

- Спомням си те през ‘42-ра, срещнах те, но бяхме

в противникови лагери –

скрих те под леглото си, като дойдоха да те търсят,

но те откриха и те отведоха с тях...

Той:

- Изгубих те в лондонския смог, когато прекосяваше алеята.

Не знаех кога ще те срещна пак, но бях сигурен, че ще ме изненадаш пак.

Тя:

- Ела с мен, ще намеря въже и ще ни завържа заедно.

Толкова дълго те чаках, не искам да те изгубя отново.
Няма да се слея с тълпите отново. Не искам да си отида отново.

Не искам да те загубя.

Той:

- Не искам да те загубя.

Тя:

- Не искам да те изгубя отново.

Той:

Имаше нещо свързано с теб.

Тя:

- Не сме ли били влюбени - завинаги?

На 11 септември в Ню Йорк

носех твоята снимка –

още пазя усмихнатото ти лице... в рамка-сърце.

Той:

Сняг заваля на улица Уилър, последни две мъждиви пламъчета

прастари – поддържат огъня да не угасне.

Така добре изглеждаме с теб – заедно.

Тя:

- Не можем ли да останем тук завинаги? Бяхме толкова щастливи.

Търсих този ден отново и отново, но светът не пожела да спре.

Той:

- Спомням си сега как се изкачихме на хълма

и гледахме как Рим гори.

Не искам да те загубя.

Не искам да те изгубя

отново.

Тя:

- Не искам да си тръгна отново. Не ме оставяй изгубена

отново.
Не искам да те загубя.

Той:

- Не искам да те загубя.

Тя:

- Не искам да те изгубя отново.

Той:

- Не искам да те изгубя отново.

Тя:

- О, не, не пак, не отново.

Той:

- Не отново.

Тя:

- Не отново.

Той:

- Не пак.

Тя:

- Никога.

Никога отново.

КОРАЛОВАТА СТАЯ

Има град, обвит в мрежа,

в мрежа на рибар

в полумрака, в здрача

там сякаш всяка кула

е покрита в паяжина

и просвятва, блясва, мърда,

люлее своите бебета

паякът на времето –

катери се по жалките руини.

Хиляди и хиляди хора живеят там -

плуват по прозорците,

когато самолетите се разбиват

и всичките пилоти се удавят

и спасителните скутери кръжат над теб,

но не можеш да хванеш ръката на спасителя...

Майка ми с онази малка кафява джаджа

спираше млякото си

и сега същата кафява джаджа

спира спомените ни.

Не я чувам вече как ми пее тя...
Чувам само смеха й,

как стои права в кухнята,

когато се връщаме от входната врата,

но ето - пак пропада –

малко паяче пълзи по кафявата й джаджа

счупена, пропукана – в парчета –

парчетата са тук за миг

в къщата, обвита в мрежа
в стаята ми от корал
пред прозореца ми плуват

оголените мачти
слагам длан върху спасителната лодка,

слагам длан върху спасителната лодка...

Но какво, какаво чувствам?...

ВЪРХЪТ НА ГРАДА

Още миг до върха на града,

където само двойка гълъби живеят,

не знам близо ли съм до рая вече,

но долу е адът под краката ми,

не знам обичаш ли ме затова,

но ако искаш да го изстрадаме –

можем да направим само едно –

качи ме на върха на града

и блъсни ме от ръба –

надолу да полетя –

към плещите на ангелите...

ДИШАЙ

Отвън

влезе вътре

под кожата й.

Била съм вън и преди,

но вътре днес е безопасно.

В небето вчера през нощта

ослепителна светлина проблясна.

Радарът ми предупреждава за опасност,

но инстиктът ми ме кара

да продължа

да дишам

-дишай –издишай –дишай –издишай-
вдишвам майка си –

вдишвам любимия –

дишам –

дишам никотина й –

дишам-дишай-издишай-дишай-издишай -

Загубихме всеки шанс –

първи и последни сме –

светлинки плутоний

светят във всеки дроб.
А аз обичам моите любими

- всички и навсякъде -

Само тъпак би ги взривил.

Само тъпак би взривил

теб и мен.

Не знаят ли, че целият живот

се състои в това –

- да дишаш -

-дишай –издишай –дишай –издишай-
вдишвам майка си –

вдишвам любимия –

дишам –

дишам никотина й –

дишам-дишай-издишай-дишай-издишай -
- Издишай!

" В действителност е възможно да се разбере

("Издишай!")

разлика между малка ядрена експлозия и

голяма по много прост метод. Възпламеняването на ядрена бомба става с ослепителната светкавица, която

е далеч по-ослепителна от всяка светлина на земята - по-ярка

дори от самото слънце - и по продължителността на

тази светкавица, че можем да определим размера

(„Какво ще правим без?“)

на оръжието. След светкавицата може да се появи огнена топка, която се издига, всмуква под себе си отломките, праха

и всичко живо в района на експлозията,

а когато тази топка се изкачва, скоро става разпознаваема

като познатия ни „облак - гъба“. Като демонстрация

от теста за продължителност на светкавицата, нека опитаме и да преброим

брой секунди за светкавицата, излъчвана от много

малка бомба; след това по-съществен, среден размер

бомба; и накрая, един от нашите много мощни,

"високоефективни" бомби”

Издишам.

Нека да дишам.

Моля ви.

Нека дишам.

Какво ще сме без дихание?

Нека дишам.
Оставете ми поне нещо

да дишам.

Животът е дихание.

ЗДРАВЕЙ ЗЕМЯ

"Колумбия” сега е девет пъти по-бърза от скоростта на звука."

- Разбира се, Дан, имам солиден TACAN

заключен на, ъ-ъ, TACAN двадесет и три. "

„Да, проследяването на данните, картографските данни и предварително планираните

траектории са всички в една линия в блока "

„Роджър (?) Вашият (?) Блок (?) Декодиран (? Записан?)“

Здравей Земя,

здравей Земьо.

Само с една ръка мога да те стисна сега,

мога да те скрия така

от всеки поглед.

Нани-на,

нани-на, малка Земьо,

мъничка Земичке.

Само с мисъл и сърце

мога да те откарам сега

да те откарам сега у дома,

ти спиш на задната

седалка.

И излизам от колата,

стъпвам вън в нощта

и погледжам в небесата –

и там има нещо ярко –

лети бързо –

виж как отминава –

виж как отмина!

”Дне́сь и́же на разу́мных престо́лех почива́яй Бо́г,/ престо́л свя́т на земли́ себе́ предугото́ва:/ утверди́вый му́дростию Небеса́,/ не́бо одушевле́нное человеколю́бием соде́ла./ От непло́днаго бо ко́рене,/ са́д живоно́сен израсти́ на́м, Ма́терь свою́,/ и́же чуде́с Бо́г, и ненаде́ющихся наде́жда:\ Го́споди сла́ва Тебе́.»

Чуй!

Виж как смерчовете се формират

в бурите над Америка -

не можем да направим нищо –

само ги гледаме как се люлеят

с вятъра върху морето.

И всичките ти моряци –

излизат от вълните, излизат от водите ти!
И всичките ти спасители –

излизат от вълните, излизат от водите ти!

И всичките ти кораби –

излизат от вълните, излизат от водите ти!

И всичките ти рибари

се връщат –

у дома.

Върви да спиш, малка Земице,

бях тук при раждането –

видях главата –

между бедрата на облаците ти –

видях главата –

на тайфуна –

убиец –

убиец на милувката ти...

Защо ли дойдох?

Защо ли дойдох да помогна?

"Tiefer, tiefer.
Irgendwo in der Tiefe
Gibt es ein licht."

Върви да спиш, малка Земичке.

ХУДОЖНИКЪТ

Какво се случи с моята картина?

Дъждът заваля....

И всичките й цветове се сляха

с небето...

(превод от английски: Петър Канев)

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020