Валентин Петров Попов /Вотан/ е български писател и поет. Роден е на 08.11.1979 г. в град Плевен, където завършва средното си образование. Учи “Специална педагогика” в СУ “Св. Климент Охридски” и работи пет години по специалността си, след което се преквалифицира и над десет години работи в сферата на туризма. Междувременно надгражда уменията си и започва да се занимава в уеб и графичен дизайн, видеообработка и монтаж. Съдружник и управител е на фирма “Юдизайн БГ” ООД и издателство “ЛитДизайн”.
Творческата му кариера започва от тийнейджърска възраст, но официалния му дебют е през 2014 година, когато първият му разказ е публикуван в периодично печатно издание за хорър, фантастика и фентъзи, сп. “Дракус”.
Автор е на пет самостоятелни сборника с разкази, а търсенията му са основно в остросюжетните жанрове, примесени с щипка мистика и доза реализъм. Над петдесет от неговите разкази и стихове са публикувани в различни сайтове и печатни издания, а всичко е събрано на сайта му: val-popov.com.
Носител е на редица международни и национални награди, сред които две първи награда в национален конкурс за драматичен женски образ „Албена” в с. Врабево, конкурса на КДК „Нов живец“ Атина – „Пътят към Итака“, конкурса „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност в Чикаго, “Охридски бисер на поезията” - Северна Македония, “Нова модерност” на сп. “Нова социална поезия”, две награди на ДПК “Фортуна” - Русе, “Небесни меридиани” - Израел и много други.

ДЕТСТВОТО НА НОЩТА

Слушаха реката, изтегнати на едрите камъни. Просто лежаха и мълчаха. Изрязани, сякаш от огромни ножици, облаци плаваха над тях и кокетно се оглеждаха във водата. Ранната есен бе все още тучна и зелена. С едва забележими нокти драскаше голите им тела.
- Толкова е хубаво...
- Може и да е още по-хубаво - момичето се наведе над момчето и косата ѝ го обля като водопад от лава. Устните им се докоснаха.
После го захапа леко по устната и със смях скочи на крака.
- Хвани ме, ако можеш! Хайде.
Втурна се във водата, която я преряза с леден нож, но когато си в онази възраст - естественото ти състояние е бунт, любов, бунт, любов и бягство.
Той се затича след нея, настигна я и я прегърна силно. За миг и двамата спряха да дишат и се потопиха изцяло под водата. Задържаха дъха си и се гледаха. Бяха безформени като души, напуснали телата си. Носеха се плавно, а мехурчета танцуваха около тях в космическа хармония. Изплуваха и долепиха тела едно до друго. Устните му се впиха отчаяно в нейните, сякаш удавници. Ръцете му танцуваха бавно по тялото ѝ. Вдигна я и я изнесе на брега. Мигновено кожите им настръхнаха и когато той докосна твърдите ѝ като речни камъчета зърна, тя се разсмя нервно. Целуна го по врата и по гърдите, докато я галеше навсякъде по тялото. Отпусна се върху него и тихичко изстена, захапвайки го за ухото.

Слънцето рисуваше оранжево-червени пътеки по набръчканата повърхност на реката. Облаците бяха потъмнели и лилавееха на запад. Двамата седяха сгушени един до друг, наметнати с тънко одеяло.
- Трябва да се прибирам... - промълви момичето.
- Защо да трябва?
- Знаеш...
- Знам.
Изправиха се едновременно и облякоха тениските и панталоните си. Нейните къси, срязани дънки го влудяваха и докато я гледаше как изправя колелото си, захвърлено от сутринта в тревата, с прилепнала полупрозрачна бяла блузка, желанието му да я хване за ръка и да не я пусне никога, се завърна.
Вместо това се качи на своя велосипед и извика:
- Ти гониш.
Момичето се разсмя и след секунди се носеха по черния път към дома. Две деца, които се превръщаха във възрастни. Същински какавиди напускащи пашкулите си, за да разперят криле и да полетят над цветните полета. 

Тъмнината обгърна градчето в прохладна прегръдка и се шмугна в уличките, покри дърветата и зави къщите. Прозорчетата на сградите премигваха със звука на цикадите. Пред една от тях изтрополи колело и момичето запуши уста. Не искаше да вдига шум. Трябваше да се промъкне у дома, за да не я ....
Вратата се отвори шумно и на прага застана пълен, небръснат мъж с мръсно бял потник.
- Хей, малката, къде ходиш? - гласът му бе груб и стържещ.
- Ами... - изчерви се Никта - ... на училище ....
- Да бе! Пак си избягала. Класната ти се обади!
Тя замълча навела глава.
- Влизай вътре, маменцето ти.
Послушно се опита да мине покрай него. Но пастрокът ѝ бе застанал така, че оставаше съвсем тясно пространство и, ще не ще, тя се отърка в шкембето му. Точно, когато вече бе влязла, мъжът я изрита по задника и тя се просна по очи.
Чудовището в потник се надвеси над нея и пръскайки слюнки, изрева:
- Не си позволявай да ме лъжеш, малка курво!
Протегна лапа и хвана дългата ѝ коса. Същата коса, която преди часове бе водопад от лава, се превърна във въжена примка, увита около китката му. Той я дръпна, изправяйки я на крака, докато тя пищеше.
- Млъквай или ще ти запуша лъжливата уста!
Дъхът вонеше на ракия и развалено месо, сякаш древно чудовище бе изпълзяло от бездънна пропаст и се бе нахвърлило върху нея.
Пестникът му се стовари върху бузата ѝ и главата ѝ отхвръкна настрана. Втора вълна болка избухна, когато косата ѝ я задържа и върна обратно.
- Какво става? - чу се немощен глас от съседната стая.
- Шшт - сложи дебел като наденица пръст пред устата си мъжът и изрева: - Щерката ти се прибира!
- Искам да я видя.
- Искаш, ама няма. Трябва да се изкъпе и да си напише домашните. Ти си лежи.
Хрипливата жена с восъчно жълто лице, изпито от болестта лежеше в миризливата стая, безсилна да се надигне. За миг сякаш се канеше да стане, но потта, която изби при усилието ѝ, я върна обратно. И тя се отпусна назад.
- Марш в банята и си отивай в стаята... - пусна я и тя се свлече на колене. Залази към вратата, когато чу ехидната реплика: - И очаквай посещение! - последва смях. Който я смрази. 

Ереб лежеше завит само с чаршаф, въпреки усещането на студените пръсти на нощта, които се промъкваха по тялото му и го опипваха. Държеше телефона и гледаше екрана и непрочетените съобщения.
Отново написа: “Хей, любов, какво става?”
Изчака малко и се зачуди дали да не звънне. Но от друга страна тя го бе предупредила, че не може да говори, защото баща ѝ се ядосва и я наказва. Дори я бил заплашвал да ѝ вземе телефона. Момчето пусна телевизора и се загледа в музикалния канал без да чува песните.
После чу, че родителите му си лягат. Някой пусна водата в тоалетната и настана тишина, нарушавана от рядко преминаващите коли. Отхвърли завивката и нахлузи джинсите си. Облече тениска. Спря за момент и си сложи и суитшърта. Отвори прозореца  и прескочи перваза. Приземи се леко на плочките пред стаята и приклекна. Верандата на комшиите бе осветена, а леля Пенка отсервираше. Издебна, когато възрастната жена влезе да остави купчина чиния на мивката в кухнята и притича до портичката. Отвори вратата само две педи, защото след това щеше да изскърца и се измъкна на улицата. Затича се към другия край на градчето. 

“Понякога откриваме себе си в неща, които никога не са ни принадлежали или никога не сме се съотнасяли с тях”, мислеше си Ереб, докато свит до стената под прозореца на Никта чакаше. Беше почукал на стъклото и очакваше своята любима. Не знаеше колко време стои така, но краката му изтръпнаха. Не смееше да погледне колко е часа на екрана на телефона, за да не би някой да види светлината. Тъкмо щеше да се стане и отново да потропа, когато чу шум. Завъртане на ключ, проскърцване на врата. Тъничка фигура излиза. Ереб се изправи, но ... нещо го спря. Никта хлипаше. Той никога не я бе виждал да хлипа или плаче. Тя бе неговото силно и смело момиче, което щеше да сподели живота му. За да го осмисли. 

От сълзите напиращи в очите ѝ, вижда размазано. Препъва се и се опитва да затича, а хлиповете я дават. Блъска се в спряла кола. Пада, но не усеща кръвта, която се стича по коляното ѝ. Ръцете ѝ са счупени клони, търсещи своето небе, което да достигнат. Очите ѝ са плувнал океан от болка и страдание, който изгаря. Тялото ѝ е рециклируема опаковка, която е смачкана и захвърлена. Никта тича и вече плаче с глас. Изведнъж две ръце я хващат отзад и я извъртат. Готова е да изкрещи, да раздере лицето с нокти, но това е Ереб. Милият Ереб! Говори ѝ нещо, но тя не чува. Свива се като птиче в гърдите му и плаче неудържимо. По дяволите, как мрази да е слаба! Той е прегръща. Гали я по гърба и косата. Макар да не усеща реално това, сякаш лека полека емоцията попива в дланите му. И плачът преминава в хлипове. Хлиповете в сподавено хълцане. Ереб се опитва да вдигне лицето ѝ към себе си, но тя се извръща. Чува въпросите: “Какво е станало?”, “Добре ли си?”, “Моля те, кажи ми!”, “Защо мълчиш?”... , но няма сили да се подложи на унищожителен разпит. Отскубва се и побягва. Ереб извиква след нея и после тя чува успокоителния звук на шляпащите му гуменки. Това иска. Да я последва. От тук до края на света. До края на детството и отвъд прага на истинската вярност. Никта е бърза и стига първа до тяхното място край реката. Там, където само преди няколко часа бяха щастливи и самодостатъчни. Ереб я настига. Диша тежко. Тя се обръща към него, а зад нея реката влачи черните си води към отвъдното.
- Кой направи това? - втрещен гледа обичното лице Ереб.
Тя се усмихва през сълзи. Кръв, отоци, полузатворено око, разбира устна. Гневът се надига в Ереб.
- Онзи изрод ли? На майка ти приятеля? - репчи се като петле, което я кара да се усмихне леко. Той е нейният герой!
Тя кима в отговор. Момчето започва да сипе закани, но тя се приближава до него и слага показалец на устата му.
После отстъпва няколко крачки назад. И все така с лице към него. Тогава Ереб млъква и се втренчва невярващо. Мярва му се безумната сцена от Борат 2, но тази кръв по слабините на Никта не е декор. Не е кетчуп, а е истинска. Като болката, която го пронизва, в мигът, в който осъзнава какво се е случило. Какво е преживяла Никта.
Тя го гледа и се чувства жалка. Нищожна. Но той се приближава и я прегръща. Плачат и двамата. После устините им се допират една до друга. Никта хваща ръката на Ереб и двамата тръгват. Водата е още по-студена, отколкото е била днес. Първо стига до глезените им, после до колената, бедрата, кръста. Никта и Ереб вървят хванати за ръка към своето смислено бъдеще, към онзи нов път, който този свят не им даде. Дори не им обеща. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022