ВИОЛЕТА БОНЧЕВА е родена в Стара Загора и от 1981г. публикува в в литературния печат. Пише поезия, проза и драма, публикуваните й книги са 14. Носител е на награди от лит.конкурси: „Веселин Ханчев”, първа и трета награда, 1884 г., „Любовта, без която не можем” – Варна – първа награда, 2004г., „Вишнев цвят” – Награда на СНЦ, 2014г.. и др. Спечелени конкурси и награди има от Испания – 2004 и 2017, САЩ – 2004, Ливан, 2018 и Аржентина, 2018 г. и др. Част от творчеството й е преведено на испански, френски, английски, шведски и др. езици , и публикувано в съответните европейски държави и САЩ, както и в във испаноезичния свят и Испания. Нейни творби, като автор и преводач, са селекционирани в над 30 книжни издания в чужбина. Четири са двуезичните книги, публикувани в България, Чили и Испания, в които тя участва като преводач, а през 2020 г. изд. „Бетания”, Мадрид, публикува нейна книга с избрани интервюта на Алфредо Перес Аленкарт, перуано- испански поет. През 2019г. сборникът й с разкази „Капчици от Ескобедо”, изд. „Огледало”, е номиниран от СБП за една от успешните прозаични белетристични книги, издадени през 2018г. В периода 2000 - 2003г. работи и учи испански език в гр.Монтерей, Мексико, посланик за България в Движение Световни Поети – Чили. Преподавател по испански език, с диплома от университетите в Саламанка, Гранада и Сантяго де Компостела – Испания. Редактор в литературното списание „Птици в нощта”, старозагорско издание. Носител е на наградата на Община Стара Загора „Николай Лилиев” – 2013г.

СПОМЕНИ ОТ СЪНИЩА

(част от раздел в книгата „Лилиум” – разкази и новели, изд.”Факел”)

*

Христос е полегнал до бълбукаща каменна чешма. Тялото му е от златен пясък. Разперената корона на дървото образува ветрило с тюркоазен цвят. Тих ромон отнася картината към вечността.

*
Един вампир ме спипва в тъмна барака, отблъсквам го с писък и се изстрелвам в компанията на група приятели, с които избираме апартамент. Докато разглеждам висящата тераса разбирам, че всъщност съм на празника на Радиото. Получавам подарък – микрофон-бижу, който е свързан със службите.

*
Мъртвец, когото някога познавах, се къпе под душа. На врата му виси табелка с името му – Степан. Когато ме забелязва, грабва лилав халат и се загръща с него. После ме кани в стая, където вместо легло има купчина пръст, която трябва да споделим. Измъквам се с извинението, че ще ми убива.

*
Агресията към Него е неудържима… Събуждам се от собствената си истерия, към която се присъединява и образа на Курвата.

(Към пет часа следобед пристига отец Джовани, който се спира на темата за поднебесните сили. Очите му са тъмносини, мноооого тъмносини…)

*

Тържествено сядам в една ложа, в операта, ще представят „Севилския бръснар”. До мен е г-жа Данчева, облечена в рокля от зелено и черно ламе. На раменете й виси българският трибагреник. С подходяща енергия на сцената излиза главният герой, в който разпознавам вуйчо ми, селският бръснар.

*
Намирам се в телефонна кабина с отворено прозорче. Не провеждам никакъв разговор, а наблюдавам с широко отворени очи драматична сцена: двама мъже се дуелират с дълги ножове. На един кухненски стол е стъпил любим естраден изпълнител, който също наблюдава дуела. Единият от мъжете пада в локва кръв. Естрадният изпълнител го доубива с острия връх на обувката си.

*
В огромна битова зала съм. По стените висят бъклици, сърпове и паламарки. Развежда ме някакъв режисьор, високомерен пуяк. Подрежда уханни гювечета, разчупва селски самун. После сам сяда на голата софра и гарнира вкусните си залъци с разядка от чукан чесън, сол и оцет.

*
Анна Карузо ме навива да се кача в мини фиата й, за да видя, че и при над сто километра в час той няма да се разпадне. Потегляме по посока Ламеция. Изведнъж на пътя изскача огромен лъв, който с един замах на опашката си смачква предния капак. После проговаря с човешки глас, за да ни предупреди, че идва сезонът на гларусите.

*
О. облича строг черен костюм. Питам кой е починал. Нищо подобно, имал среща със собственичката на кафене „Каре”. Причината е взаимна симпатия, с перспектива за бъдещ общ бизнес. Под формата на входен билет за кино – получавам карт бланш за свободен живот.

*
На паркинг пред жилищната кооперация чернее гроб. В него е погребана булонка. На гроба е монтиран голям плазмен екран, на който се вижда кутия от мъжки обувки, отрупана с цветя. По въздуха се спуща траурен оркестър. Зазвучава реквиемът на Моцарт. Прастар камион потъва в прясна яма. Отец Точно Джамбазов се моли за вечен покой.

*
Това е Оня свят. Природни явления вият хоро. От една дупка в облаците се виждат почитатели на лиричното изкуство, насядали в полукръг. По средата са застанали поети, които четат поезия дружно, в хор. Един доверява броя на космите по гърдите си. Друг се диви на половата си немощ. Венценосен свири на рими с две бамбукови пръчки. Внезапно злобен смях ме измества от дупката.

*
Известен литератор ми показва частната си библиотека. С особена гордост ми предоставя да разгледам единствен екземпляр от издание на дантиевия „АД” – метър на шестдесет. Разтварям книгата и виждам публикувана снимка на Ал Махмаджун, чиято брада гали корема му. Около шията му е навита бяла кърпа. С брилянтинена усмивка над главата му позира мъж с бръснач в ръка. Надпис - „Манипулация за всяка брада, без пяна за бръснене.”

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021