Казвам се Василен Василев. Бакалавър съм, а отскоро и магистър по философия. Завършил съм СУ “Св. Климент Охридски”. В момента преподавам философски
дисциплини в столичното 19 СУ “Елин Пелин”. Също така съм freelance учител по китара. Свиря в столичната метълкор/хардкор група Dishonored и работя като евент организатор в организацията Stigma Events. Наскоро реализирах и първото си участие като соло артист в областта на ambient/experimental/noise музиката под псевдонима ,,Tenebris’’.

Ноктюрно 

На Джони, който вече го няма

Всичко започва с умора, която те застига щом затвориш клепачи. Изпод тях очите примигват - още не са готови да заспят. Чудиш се докога ли ще продължи всичко. Чувстваш, че си заобкръжен от  мъгла, изпълваща те с някакво неопределимо и тревожно вълнение. Поемаш дъх и всичко започва отначало. Какво ли би било, чудиш се, когато всичко това приключи? Когато ръцете ти ще бъдат скръстени в ковчега, вкочанени, безжизнени. Каква ли гримаса ще издава твоето лице? И се сещаш, че гласните ти струни никога повече няма да отронят ни стон, ни вопъл, ни глас, в който някой някога е намирал или ще подири уют и подкрепа. 

Смъртта, разсъждаваш, е разтърсващо преживяване, но не и за мъртвия. Него вече го няма. Или, по точно, от него е останала онази биологична машина за изпражнения и любов, за убийства, и велики дела, която наричаме ,,тяло’’. Нещата са прости. Времето е съучастник в преврата срещу живота, а тялото е непосредствена жертва на времето. Следователно още с първия поет дъх животът е предаден. 

На мъртвия не му трябва повече кислород. Не му трябва и хранопровод. Той е горивото на земята, която е нито жива, нито мъртва. Мъртвият се превръща в предмет от особен интерес за всякакви подземни слузести гадини. Плътта му окапва, черепът се оголва, дори няма следа, че някога е имало лице, което може да плаче, да се усмихва, да обещава, да копнее, да се гневи и да обича.

Душата я няма, но и постепенно изчезва тялото - рухва изцяло под собствената си тежест. Пръстите, които някога са галили, докосвали, стимулирали по време на секс любимата или любимия, които са почиствали изпражнения десетки години наред, които са изработвали неща, които са правили жестове, тяхната кожа, нейните нежни реснички - всичко това ще изчезне в пръстта, ще се срине в себе си и никога повече, никога повече няма да докосва, да люби, да твори, да унищожава, да съществува. Никога повече този юмрук няма да обезобрази нечия челюст. Зъбите и езикът повече няма да докоснат храна, да вкусят сладко и солено, да дарят с любов. Краката повече няма да стъпят на твърдата почва и да понасят към неясни цели, големи мечти и смели илюзии. Спомените, складирани някъде в мозъка ще изчезнат в безпаметството на грубата земя. Очите, очите ще се взират в мрака и ще ослепеят от собствената си слепота. 

Уморен съм, кога ли ще заспя?


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023