Заместване

Мия потрепери. Беше излязла в градината и седеше на стъпалата на верандата. Срещу нея беше старият клен, на който баща ѝ беше закачил по нейна молба хранилка за птички. Един кос потропваше с клюн, докато кълвеше и току надигаше глава, за да се огледа.  След малко към него се присъедини един синигер, а малко по-късно семейство сойки изгониха вече понаялите се пернати и се зае да доизяжда остатъците.
„Дори птиците вече сякаш знаят, че Блеки го няма“, очите на Мия се бяха напълнили със сълзи. Отново потрепери, но не толкова от късноесенния студ, колкото от мъка. Блеки беше котарака ѝ, когото обичаше повече от всичко. Помнеше го от съвсем малка – едър, чисто черен, с дълга козина и изумрудени очи, които понякога жълтееха като уличните лампи на улицата. А сега Блеки го нямаше. Бяха минали няколко седмици, откакто евтанизираха стария ѝ болен другар, но десетгодишното момиче още усещаше с пълна сила болката по загубата на приятелчето си. Спомняше си как Блеки дебнеше около хранилката в очакване да подгони някоя птичка и по това време те бяха предпазливи, но сега наистина изглеждаше, че всички постоянни гости на дървената хранилка знаят, че старата заплаха Блеки го няма. Мия не им се сърдеше. Не рядко тя го викаше или плашеше евентуалната му плячка, за да не нарани някоя птица, но сега и тази игра ѝ липсваше. Спокойствие цареше в градина. Дори семейство сойки преспокойно си чистеха перата на самата хранилка. Мия избърса очи с ръкава на блузата си и се изправи. Хукна към края на градината, където се белееше камък. Под него почиваше верния ѝ приятел. 

- Мия! Мия! – Гласът на майка ѝ я завари седнала до камъка – Прибирай се за вечеря. 

- Идвам, мамо – извика момичето. Допря пръсти до устните си, а после докосна с тях камъка. – До скоро, Блеки – капчица кръв падна от пръста на детето и попи в земята. 

Изтича в къщи и се шмугна бързо в банята, за да си измие ръцете и да избърше зачервените си очи. Откакто котаракът ѝ почина, тя нямаше настроение, плачеше без причина и повод на най-неочаквани места или ситуации и родителите ѝ се притесняваха. Постоянно ѝ задаваха въпроси и я успокояваха, без да разбират, че тя има нужда сама да изживее загубата, така че в крайна сметка да я приеме и да продължи напред. Няколко пъти баща ѝ предлагаше да вземат друга котка, но Мия категорично му отказваше. Майка ѝ реши, че е добра идея да ѝ купи заек, но Мия така се разплака, когато видя пухкавото животинче, че трябваше да го върнат в зоомагазина. Момичето избърса ръце и плахо пристъпи в кухнята. Ако и тази вечер говореха за нови котки, кучета, зайци, хамстери, морски свинчета, нямаше да издържи. До гуша ѝ беше дошло.

Луната надничаше през прозореца на Мия и бледите ѝ лъчи огряваха зеленото одеялце, сложено на перваза на прозореца над самия радиатор. Момичето беше вече в леглото си, но очите ѝ блестяха във влага. Преди да си легне бе отишла до зеленото одеяло, на което все още имаше няколко черни дълги косъма, а миризмата на Блеки беше попила и изпълваше сетивата ѝ с носталгия по любимеца. Сега докато лежеше си представяше как Блеки елегантно се примъква към възглавницата ѝ, където обичаше да ляга, да опира лапички в гърдите ѝ и да мърка хипнотично. Последните седем години Мия заспиваше по този начин. Откакто котаракът умря, тя не можеше да спи. Заспиваше късно, чак когато изтощението я надвиваше и спеше не повече от два-три часа на нощ. Тъмните полукръгове под очите ѝ бяха друг повод за притеснение на родителите ѝ, но тя умело криеше факта, че спи толкова малко, че понякога ѝ се виеше свят. Ах, Блеки, колко ми липсваш! – Мия стисна очи, за да спре сълзите, които избиха между клепките ѝ.
„И ти ми липсваш, Мия!“ Тя сякаш чу тези думи измъркани от познат глас. Сепна се и седна рязко в леглото си. Огледа стаята, но нямаше следа от черния котарак.
- Колко съм глупава,– помисли си тя – трябва да се наспя, защото почват да ми се причуват невъзможни неща. 

Обърна се и се зави през глава.
Одеялцето леко помръдна. Сякаш нещо легна върху него. 

Тази нощ за пръв път от смъртта на Блеки, Мия спа добре. Може би за това се събуди по-уморена, отколкото беше вчера. И беше гладна. Майка ѝ се усмихна, когато видя апетитът, с който дъщеря ѝ се храни. Беше почивен ден и цяла сутрин Мия пишеше домашните си, когато се наобядва отиде в стаята си и заспа. Миг преди да заспи ѝ се стори, че усеща някакви топли лапички да се опират в гърдите ѝ. Усмихна се на сън. 

Лора спря за секунда и се ослуша. Чуваше странен звук от стаята на Мия, който … Протегна ръка и тихо открехна вратата. Надникна. Момиченцето ѝ спеше на кълбо, завито през глава. Лора пристъпи в стаята и се ослуша. Чуваше се … мъркане или както казваше майка ѝ – бабата на Мия, котешко предене. Тя се приближи бавно, заобикаляйки долния край на леглото, тъй като дъщеря ѝ бе с гръб към вратата и с лице към прозореца. Погледът на Лора попадна на перваза на прозореца. Одеялцето на Блеки беше там. Стори ѝ се, че сутринта крайчето му не беше подгънато, но може ѝ да не е обърнала внимание. Мия не ѝ даваше да го изпере, камо ли да го изхвърли. Сигурно тя си беше играла с него. Подмина прозореца и клекна пред лицето на дъщеря си, завита през глава. Протегна ръка и смъкна одеялото. Мъркането беше спряло. На предната част на пижамата имаше няколко черни косъма, които Лора не видя. 

- Не мислиш ли, че е добре да си вземем друга котка, миличка? – баща ѝ отново повдигна темата, която Мия не искаше.
- Не, татко, нямам нужда от друга котка!
- Но, слънчице, Блеки го няма вече, той е на по-добро място и ….
- Знам, татко. Но не искам. Никоя друга котка не може да го замени. Блеки е уникален. -- Беше…, беше…, все пак и другите животни са уникални по свой собствен начин. Също като нас хората – добави майка ѝ.
- Така е, Лори, не виждам защо да не си вземем една бяла котка и да я кръстим Силки, например – баща ѝ се усмихна, а Мия се задави с граха.

- Татко! – Извика момичето – Каквато и котка да вземем, тя не може да замести Блеки. Никой не може да замести Блеки, а и няма нужда, защото той е тук! 

Разплаканото дете изхвърча от кухнята и се прибра в стаята си. Как ли пък не! Ново коте да замени нейния Блеки. Сякаш е толкова лесно да се забравят и заместват любимите същества! Как изобщо им хрумва да ѝ предлагат такова нещо! Мия беше разстроена.
- Мисля, че трябва да ѝ дадем още време – промълви Лора, разстроена от реакцията на Мия.
- Всъщност, може би си права. Ще ида да поговоря с нея.
- Не,скъпи, няма нужда. Просто ѝ дай време.

Нощта изпълни къщата и пропълзя от най-закътаните ъгълчета, пускайки пипала навсякъде. Прегърна кухнята, нахлу в хола, поседна малко на дивана, после се проточи по стълбите, за да обхване всички стаи. Мия спеше, а тихо мъркане звучеше край главата ѝ. Мракът бе изпълнил стаята с мистична безкрайност, създавайки впечатление, че самотата е нещо повече от живот без никой до теб. А тя бе нормално състояние. Всяко живо същество се ражда само и умира само, преминавайки невидимите прагове между тук и сега и там отвъд, където е хармония и смисленост. Мъркането пееше всичко това. Когато Мия отвори очи то заглъхна като далечна самотна пиратка дни след нова година. Момичето се надигна и седна в леглото. Спусна боси крачета и стъпи. Не потрепери от студ. Изправи се и тръгна уверено. Надникна в коридора. Навсякъде бе тъмно, родителите ѝ спяха, в тоалетната не светеше. Мия уверено прекрачи в осезаемо плътния мрак на коридора. Без да се препъне и дори докосне стена стигна до стълбата и се спусна надолу. След няколко минути се върна, а очите ѝ хвърляха светлина в мрака. Жълти с тесни черни цепки. Мия се усмихна и безшумно отвори вратата на спалнята на родителите си. Приближи се безшумно и се изправи над спящите тела. Усмихна се. Тъмнината проблесна металически. Острието се вряза в плътта и започна да се храни. Наслаждаваше се, смееше се, а после ядно крещеше и отново се спускаше, разкъсвайки телата на родителите. Настана тишина. Острието на ножа се беше нахранило. Мия го остави на скрина и излезе внимателно, търкайки очи. Спеше ѝ се. Легна бързо, сви се на кълбо и заспа.
Всеки може да бъде заместен и заменен, така че какво толкова да си намери едни нови родители, нали?!


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023