Паскал стоеше надвесен над празния лист и се взираше в микроскопичните пролуки на материята. Вече няколко часа упорито изучаваше измеренията на собствения си страх. Виждаше границите му в съзнанието си като видение в мъгла, абстрактно, но сладостно примамливо. Понечеше ли обаче да го нарисува или да го опише с думи, изображението му изчезваше в белотата на листа. Халюцинация ли беше?... Или обикновен мираж? Все едно как щеше да го нарече, но нещото не му даваше мира, вършееше из мислите му, пускаше като стоножка разкривени крачета сред гънките на мозъка му и драскаше отвътре по костите на черепа. Паскал интуитивно усещаше, че не трябва да освобождава пълзящото същество навън, а да го задържи само за себе си... Трябваше да го направи лично свое откритие. Най-вече заради изкуството, на което беше посветил живота си.

- Този път ще спечеля наградата - изкрещя дрезгаво в мига, в който зората проходи през полуспуснатите щори на спалнята. Очите му светеха от възбуда. Той откупи следващите 72 часа от времето за своя частна собственост и секундите станаха само негови. Защото беше открил смисъл в зловещата сянка, свила се под табуретката в ъгъла и знаеше как да улови пълзящия в коридора ням ужас.

- Слушам внимателно – изтрещя горната половина на телефонната слушалка и грубо разпиля из стаята грижливо подредената купчинка от черни мечти.

- Докторе?... Не, не съм близвал алкохол от седмица. Аз..., аз... за наградата...

- Ха, да не би да си я спечелил?

- Да, тоест не...

Пристигна след час и половина. Въртеше педалите на дамски велосипед с кошница на кормилото и задна капла, искряща в яркожълт електрик. На Доктора му трябваха два часа, за да проумее каква ще е неговата роля във филма и още четиридесет минути, за да е напълно готов. Денят завърши както обикновено с бутилка бренди някъде между четири и половина и пет сутринта. 

Паскал не можа да измисли заглавие на филма. Безполезно му се стори да се бави в това начинание, когато картините се наслагваха в съзнанието му и всеки момент можеха да полетят в неизвестна посока.

Началото щеше да ударно. Полуразрушен замък нейде из Карпатите, глутница виещи чакали из храсталаците, и едно обезобразено същество, тичащо сред дърветата и сподиряно от ято катраненоперести гарвани. Около пътеката щеше да разхвърля черепи с пъплещи в очниците им личинки, оглозгали цялата плът от лицето и шията. А в далечината едно бледо лице с невиждащи изумрудени очи, с грижливо прибрана зад ушите коса и с бръчица между веждите щеше да свети като пътеводен фар в мрака.

Цял живот се беше занимавал с измисляне на сюжети пълни само с ужаси – всеки следващ по-извратен от предишния. Хорър след хорър, убийство след убийство. Моливът му почерня от засъхналата кръв. И какво внуши на хората? Дори не успя да ги уплаши, така както той желаеше. Накрая всички започнаха да приемат филмите му с насмешка. Били им омръзнали кошмарите, ситуациите станали банални, героите се преповтаряли.

„Добре, а онези старите ужаси, и те ли ви омръзнаха?” 

„Те са класика, тях не ги закачай!”, казваха зрителите. 

Ама страхът е страх, той не е стар или модерен, няма начало и край, той просто е вечен и универсален. И Паскал започваше да трепери от завист. Защото не можеше да се превърне в Стивън Кинг или Хичкок... или Клайв Баркър... Защото все не успяваше да измисли герои като творението на Франкенщайн или Човекът с иглената глава? Куджо беше жесток и неповторим, Норман Бейтс - вече на сто години, а хората отдавна не искаха друг ужас освен птиците на Дьо Мюрие. Това съсипваше Паскал. Нима нямаше достатъчно фантазия или въображението му беше блокирало? Не, не беше това. Просто онези, класиците бяха единствени във всички начала. Хората му го бяха казали в лицето.

Но дойде онова утро, в което в разкривеното свое изображение в дебелото стъкло на любимата му чаша,  той разбра какво е искала да му внуши публиката. Трябвало е да търси ново измерение, от което да тръгне. Наложи се да се взре във всяка пролука на живота си, за да открие точния ъгъл, от който да погледне света на страха.  Неговия. И страховете на хората.

В интерес на истината черната работа свърши Доктора. Той направи Паскал такъв, какъвто се беше видял в чашата за уиски. Какво толкова промени в тялото на бездарния режисьор ли? Ами съвсем малко. Естествено запази всички пломби, коронки и мостове по зъбите му, посвени се да заличи претенциозното му маниерничене, а как му се искаше поне малко да изсветли цвета на ирисите му. Не посмя. Този тип козметични промени щяха да му причинят болка, а режисьорът се ужасяваше от нея. Дори самата мисъл за вадене на зъб го парализираше. Заради болезненото „плоп”, преди коренът да се отдели от челюстта.

- Откъде да започна? –почувства се длъжен да попита Докторът

- Естествено от ушите – промърмори Паскал и наклони главата си на една страна. Слухът първи долавя тихите стъпки на приближаващата тревога…

Докторът се усмихна  и приготви скалпела. Работеше бързо и точно като всеки опитен хирург. Първо от едната страна, а после и от другата. Стараеше се да няма много кръв.

– Да не забравим и пръстите – зафъфли режисьорът. - Именно те са виновни за страха ни. Нима когато в тъмнината напипаме нещо непознато -хлъзгаво и живо, не изтръпваме от внезапен ужас? 

Пред камерите проблесна острието на ампутационен нож. Чу се тихо хрущене и инструментът издрънча в металната тава. Паскал вдигна ръката си пред обектива. Дланта се багреше в тъмна течност, стичаща се надолу по китката и лакътя му. Липсваха четири пръста, само палецът енергично се свиваше, сякаш махаше за поздрав. 

Режисьорът се усмихна.

- Никаква болка. Пътят на физическото страдание е прекъснат. Дори е приятно. Само да не мокреше тази кръв. А и тези две капки по официалния ми панталон. Мислех да бъда именно с него на церемонията по награждаването.

...

Докторът порови из инструментариума си, задържа пред камерата дългите щипци на костотома и се наведе над благодарния си пациент. Тепърва започваше да работи.

...................................................................

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023