Слънцето плете гнезда в дърветата. По време на война птиците не се страхуват от хората. Заминаването е прозрачен звук, който ни обгръща в думите на Свежа Дачева.

Александър Арнаудов

За да се върнеш, първо трябва да заминеш

            В централната гара на Гьотеборг се чувствам като у дома си. Ето и днес седя тук на чаша капучино и докато небцето ми се радва на щедрия вкус на канела, гледам преминаващите хора. Кълна се, че ако можех да замразявам миговете, бих могла да напиша по един роман за всеки един от тях. Когато пътуват, хората са отворени книги. Всеки търкаля най-надеждния куфар, обул е най-верните обувки, облякъл е най-закрилящото  яке и е взел със себе си най-любимите аксесоари. Всеки бърза с най-неподправената си походка към влака, който ще го отведе в непознати, неподозиращи за съществуването му земи, или към автобуса, който ще спре до топлината на дома му. На тази гара не само хората са истински, но и дърветата, които по чудесното хрумване на архитекта са засадени около главната пътека, и гълъбите, и врабците, които си хапват трошици под масите в кафенето, са истински, както и небето, което се простира оттатък стъкления ѝ покрив.

            До заминаването ми има час. Премествам се на една от пейките. Любопитен пинчер се отделя от пътеката и лизва ръката ми. Стопанката му – около двадесетгодишно момиче с кестенява коса, сякаш отпреди сто години сплъстена на dreads, – ме поглежда в очите и се усмихва извинително. Около мене са насядали цяла тълпа спомени за заминавания, за посрещания, за пристигания.

            Веднъж в навечерието на Коледа трябваше да пътувам за Стокхолм. Реших да използвам нощта, но по стечение на обстоятелствата се наложи да чакам няколко часа на гарата в Гьотеборг. В 23 часа мина патрул и като видя, че съм останала съвсем сама на гарата и след като се увери, че автобусът ми тръгва след няколко часа, реши да ме остави да го изчакам вътре. Заключи ме в празната гара и си замина по работата. Навън беше натрупал сняг, а вътре светеше огромна богато украсена коледна елха. Легнах си на пейката до елхата и се почувствах уютно и невероятно като в коледната приказка на Дикенс. Оттогава всеки път, щом отида на гарата, започвам да се чудя как може да минават толкова много хора през моята спалня. Миналата година патрули по двойки непрекъснато обикаляха гарата, защото имаше реална опасност от терористични атаки. Гълъбите и врабците обаче продължиха както винаги да се врат в краката на хората, слънцето продължи да им плете златни гнезда по върховете на дърветата. Мисля, че никой не прие заплахата на сериозно, нито пък аз се отчуждих от това място. 

            Сред забързаните хора се откроиха две момчета на около петнадесетина години, които вървяха бавно и широко усмихнати едно срещу друго.  Бяха от децата, които сами изминават дългия път от пламналата им във война родина до страната, в която птиците не се страхуват от хората. Прегърнаха се по братски и без да си кажат и дума, седнаха на пейката зад гърба ми. Изведнъж едното от тях тихичко запя. Езикът ми беше съвсем непознат, но извивките на мелодията се редяха тъжни като заминаване, светли като пристигане, топли като среща. Както внезапно започна, така и рязко спря песента. Тогава, също така тихо, запя другото момче. Мелодията уверяваше, че за да се върнеш, първо трябва да заминеш и че хората, които се обичат, винаги се срещат в сънищата си. Около половин час седяха момчетата и редуваха песните си. Не смеех да помръдна, за да не ги смутя. Сега обаче си мисля, че нищо на света не би могло да пробие прозрачната сфера от звуци, която ги обгръщаше. Накрая, пак така без да продумат, те се прегърнаха по братски и всеки от тях се отправи в посоката, откъдето беше дошъл. След тях остана една омагьосана пейка и гълъби, които се надпреварваха да кълват от разпилените наоколо трошици обич. Сигурна съм, че щяха да ги превърнат в пролетно гукане.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022