Септември е безкраен сезон. Небето пада върху нас. Крием се в есенния въздух с прозата на Свежа Дачева.

Александър Арнаудов

Най-обикновен ден

Този ден в покритата глава на една монахиня се мярна еретичната мисъл, че Бог е приел образа на безногия синеок просяк, вкопан в тротоара срещу църквата, и тя му даде милостиня и дори целуна ръката му.

На път за работа един уважаван търговец забеляза разцъфтялото магнолиево дърво в парка. Внезапно реши, че това е самото белоснежно-крехко сърце на планетата и заплака.

Чиновник от офиса „Адреси на офиси, към които може да се обърнете, ако си нямате друга работа“ на път за вкъщи откри, че старите домове, подредени край кея, са закотвени кораби. Отби се в местното радио и направи следното изявление: Време е да пуснем морето в града, да вдигнем котвите и да отплаваме, защото децата ни трябва да се раждат на път!

Милионер напълни частния си самолет с възторжени малчугани и кръжа часове над града, ръсейки дъжд от банкноти.

Една дебела домакиня на мястото на дебелата си готварска книга потресена откри томче със стихове на Габриела Мистрал. Зачете се и така този ден нищо не сготви.

Известен политик цяла нощ слуша Бетовен, а притежател на военни заводи цял ден рита топка с децата от квартала.

Редакторът на крайно консервативен вестник, вместо към редакцията, се запъти към зоологическата градина. Открадна ключовете на пазача и отключи всички клетки.

Един адвокат подаде молба за напускане, премести се от разкошния си апартамент в запустял параклис в старите гробища на края на града и окачи табела, че дава безплатни съвети.

Писател на бестселъри се самоуби, завещавайки цялото си имущество на бедни и талантливи млади хора на изкуството, а един президент се отказа от поста си.

Собственикът на верига хотели и неговият брат – собственик на верига ресторанти, поставиха над вратите надпис: „Разрешено само за бездомници“.

Притежател на СПА за милионери обяви, че превръща владенията си в домове за стари хора.

Известна кинозвезда и певица даде любимата си златна клозетна чиния за претопяване с цел безплатно пломбиране на зъби на нуждаещи се.

Корабостроител закотви корабите си и ги превърна в приюти за бездомни кучета и котки.

Собственикът на голям увеселителен парк подари всичко на децата от Дома за сираци.

През този ден жените забравиха да се гримират, цветарниците и оръжейните магазини останаха затворени, а кожените палта се върнаха при истинските си притежатели.

Враговете тръгнаха с празни пушки един срещу друг.

Лудите спаха спокойно като в прегръдките на майките си.

Приказките се подслониха под възглавниците на децата.

Тези, които се сетиха да пуснат телевизорите, бяха поразени, че всичките сто и няколко програми предаваха едно и също: синьо слънчево небе, по което от време на време преминава бял облак или се стрелва птица.

За децата това беше забележителен ден. От слънчевото небе падаше на парцали пухкав сняг. Техните родители, изплезили езици, ловяха снежинките и им помагаха да правят снежни човеци. Децата, които се изхитриха да питат през този ден, получиха отговори и на най-невероятните си въпроси.

Мистерия с петуния

На отиване и на връщане от работа, от супермаркета или от тренировка минавам все по същия стар макадамен път край Общината. Един ден забелязах, че между паветата на тротоара, на завет до гранитната стена на сградата е поникнала петуния. И както се чудех кой вятър я е довял сред този гранит, в това незапомнено горещо и сухо лято, видях я на другия ден да се усмихва с едно бяло цветче. Понеже се връщах от тренировка, в пластмасовото ми шише беше останала малко вода. Излях я върху коренчетата капка по капка, защото земята беше станала твърда като гранита и водата се разливаше встрани. След два дни видях, че петунията се беше обсипала с бели цветове. Какво наивно цвете –  си помислих. Явно не знае нищо за скучаещите, безчувствени към чуждата болка деца, които могат да го накъсат и разхвърлят върху горещия асфалт. Явно не е чувало за недовършената Вавилонска кула и за оста създаване – разрушаване, около която се върти нашето човешко съществуване. Аз, която знаех всичко това, че и още повече в добавка, и бях преглътнала много горчиви хапове разочарование, започнах със свито сърце да се приближавам към цветето, защото вече го бях опитомила. А то продължаваше безгрижно да се усмихва с всичките си бели цветчета едновременно. 

Една вечер, на връщане от тренировка установих, че съм изпила всичката вода и в пластмасовото шише не е останало нищо за моето цвете. Ядосах се на себе си, разбира се, и когато го наближих, се взрях да видя дали не се е омърлушило. Тогава забелязах край коренчето му тъмен кръг. Някой друг беше забелязал и полял смелата, доверчива и лъчезарна петуния. Някой друг също беше сложил камък в стената на Вавилонската кула. Тази малка, неизвестно откъде довеяна петуния се оказа права – усмихнах се почти безгрижно. 

Минаха седмици. Днес, на връщане от супермаркета видях, че петунията я няма. Огледах се, но наоколо нямаше ни цветче, ни листче от нея. Цветето беше извадено с коренчето. Реших, че някой от тези, които почистват улиците, я е взел за плевел, но не – плевелите си растяха все така между паветата. Никой не беше почиствал. Мистерията се задълбочи. Големият въпрос лоша или добра е човешката природа, злото или доброто господстват в света, зейна с още по-голяма сила сред паветата, от празното място, където беше расла една сияйна петуния.

Отново за любовта

...Най-сетне!... Вихърът на дъха му ме завъртя...

..............

Прости ми, мили, че за миг се уплаших от тъмнината на устната ти кухина, преди да падна върху влажната нежност на небцето ти, преди да усетя безкрайните ливади на епитела ти.

Пътешествието, за което най-много съм мечтала, авантюрата на живота ми, започва!

..............

Промъквам се внимателно край улея с ухание на снощното бяло вино, което ти намери за прекалено кисело, и в усърдието да не се спъна върху някоя вкусова брадавица приплъзнах гърба си по вътрешността на бузата ти. Усети ли трепета, който прониза тялото ми, мили? Не съм ли ти казвала, че гърбът ми е безумно чувствителен. Може би затова сравняват жените с котките. Не, не затова, а защото виждаме и в тъмното. Никога не съм знаела, че го мога. Но сега цялата фосфоресцирам (от напрежение? от вълнение? от любов?) – и осветявам всичко около себе си. Каква красота! Винаги съм твърдяла, че си прекрасен, мили! Винаги съм искала да те видя всякак..., отвсякъде... Не е ли смешен свянът ти?...

О-о-о... оглушителен звук! Цял църковен орган в гърлото ти, мили. Винаги съм знаела, че си талантлив. Но без малко да ме издухаш... Защо е това кихане? Отпусни се поне насън. Аз съм до (в) тебе. Добре, че успях навреме да се плъзна надолу по дихателната ти тръба. Какво усещане! Като на водна пързалка. Дано не те събудих с радостните си писъци. 

За какво беше толкова вкиснат на плажа през лятото, че отказа да се спуснеш с мен по водната пързалка? Само защото не се прибрах предишната вечер от дискотека. Глупчо! Разхождах се после по плажа с компания. Допихме си виното. Е, малко се поцелувахме... Нищо особено – само допълваше разкошно мига на изгрева. Не разбирам от какво се страхуваш. Ти винаги печелиш при сравнение, мили...

Господи, колко са нежни коралите на белите ти дробове!... Чувствам се като малката златна рибка от приказката. Рибка, която може да изпълнява желания, макар че – жалко – и ти като бабата си цар на странните желания. Как може да се иска например вярност? Все едно да искаш от човека да знае защо точно се е родил и как точно ще умре...

Чувам прибоя на кръвта ти, мили, и чувствам как с мене става чудо. Никога не си вярвал, че те обичам, но ето сега – от любов се разпадам. И... о, Боже!... Това било истинското, върховното блаженство!... Докато една част от мен продължава да танцува под тимпаните на пулса ти, сред коралите на дробовете ти, друга лети като в извивките на бобслей сред розовите тунели на червата ти (дано успея да се захвана за някое влакънце преди края), трета гори в лавата на кръвта ти, целува за миг сърцето ти... О,...то рита като конско копито... (защо не ме пуснеш в сърцето си...), аз те обичам, мили – излитам чак в нежната пихтиеста маса в главата, за да ти го кажа, не се страхувам да падна до мелницата на стомаха, за да ти го повторя. Може би най-сетне ще ми повярваш... сега, когато – милиардна и многогласна – съм в тебе, мили: сред дюните на съединителната тъкан, сред паяжината на нервите, сред дървесината на полузаскрежените с тлъстини мускули, сред чудесата на клетките, по спиралните стълбища на оплетената ти наследственост. Никога не съм харесвала майка ти, мили. Баща ти, бог да то прости, беше прав – всичко лошо у тебе е от нея...

Боже, как мога да злословя сред храма на най-красивата, най-обичаната вселена! Простете ми, пещери от снежни слухови охлюви, сини вълни от зрителни езера, северно сеяние от нервни залези, калейдоскоп от кристални хармонии...

....Фойерверк от стрес в хипофизата... тътенът на сърцето... лава залива сталактонната структура на жлезите... тестостерона... о, Боже, тестостерона – седефени скални отломъци в цветовете на дъгата... откога не сме се любили, мили... реките от артерии и вени всеки миг ще прелеят... къде... къде... къде да се скрия такава... многочастна... Няма значение. Сега сме завинаги заедно, додето смъртта не ни раздели, любими...

- По дяволите! Можеш да сънуваш и ада след препиване с кисело вино. Часовникът. Трябва да ставам. О... гърло..., гърди..., навсякъде ме боли... Инфлуенца. Пак проклетият вирус. Значи днес: леглото, телефонът, аспиринът, чаят. Аспирин и чай! Таня! Къде се е запиляла сега, като никога не става преди мене? Жена. Типично. Никога я няма, когато ти трябва, и ... обратното...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021