Късна есен е. Зимата се промъква в процепите на небето и чака реда си. Поглъщаме гласа си, заседнал в дъжда. Кратката проза на Свежа Дачева ни разгръща.

Александър Арнаудов

Алтернативата или Принос към лекциите по Етика и не само

на Лазар

На спирката има светещо табло и глас, който казва: Автобус номер едно пристига след пет минути. Автобус номер пет пристига след десет минути. Късна есен е. Северен вятър се е промъкнал през процепите на небето. Ситен дъжд започва да пръска. Всеки се гуши в яката си. Никой нищо не пита. Автобус номер едно пристига точно навреме. Благодарни на гласа, ние се вмъкваме в търкалящия се подслон. 

След три спирки слепецът до мен започва нервно да почуква с тояжката си. Трябва да слиза на следващата спирка. Хващам го под ръка и му помагам да слезе, после пъргаво скачам обратно в автобуса. През дъждовното стъкло виждам как той дълго опитва джоба от лявата страна на гърдите си. Когато усеща, че парите му са си на мястото, махва с ръка за довиждане на автобуса. 

Автобусът продължава към бъдещето, където се виждам да разговарям с хладилника си, да галя весело кученце – робот. Нищо чудно – единият от внуците ми учи в Холандия Изкуствен интелект. Виждам как в автобус без шофьор една изкуствена ръка на вратата помага на слепецът да слезе на спирката си. Виждам как той не опипва джоба от лявата страна на гърдите си, а просто си тръгва без да помаха за довиждане на автобуса.

Житейска дилема

Аха? Опитваш се да се спасиш? Там ли се криеш? Или ще умреш от удар, защото се забъркваш в нещата тука, или ще умреш от глад в изолация, ако откажеш да се забъркваш.

Драги читатели, не се вълнувайте! Става въпрос за една досадна молцова пеперуда, която съвсем безрезултатно гоня от вчера.

Коя съм аз

Упражнение по запознанство

Напоследък се запознавам с много нови хора.

И по какъвто и начин да се представя, все ми се струва като полуистина. 

Как се казвам?

Името ми е дадено от други хора.

Коя съм аз?

Жена на неопределена възраст? Омъжена, но живееща сама? Невъзвращенец? Политически емигрант? Българска и шведска гражданка? Майка на четири деца? Баба на три? Литературовед? Етнолог? Поетеса? Писателка? Политик? Съдебен заседател? Звездна прашинка?

Никога не посмях да си направя визитна картичка, защото щеше да стане неестествено дълга. Ако пък си направех визитни картички за всяко едно от изброените по-горе неща, щях да мина за човек, страдащ от разпад на личността. 

Иска ми се да им отвърна като Емили Дикинсън Аз никоя съм, а ти кой си? Или да им кажа просто Аз съм ти и ти си аз в един огледален свят.

Подслушан разговор

Обядвам в непретенциозния ресторант „Хъшовете“. Пълно е с хора в обедна почивка и с пенсионери. Докато плащам сметката, вниманието ми привлича старец, седнал сам на една от масите. Лицето му е светло и спокойно като на светец. В ръцете му лежи пластмасова кофичка. Едната от сервитьорките – закръглено, пъргаво и надарено с добра усмивка момиче, му напълва кофичката с храна, при което той ѝ казва нещо весело, което я кара да го целуне сърдечно по бузата. 

След като старецът си замина, седналите на съседната маса мъж и жена започнаха да я разпитват за стареца. Чух я да казва: От 27 години се грижи за жена си, която е на легло. Къпе я, храни я. Тя е на 92, а той – на 90. Винаги е такъв – чист, избръснат и спретнат. 

Защо ли през всички времена, че и до днес хората продължават да се питат какво е истинската любов?

За четенето на вестници и за лапането на снежинки 

Всяка вечер извеждам Пим на разходка из квартала. Кварталът може да се обиколи за десет минути, но с Пим вървим повече от половин час. Той се спира на всяка трета крачка. Дълго вре муцунка в тревата, после размишлява, съсредоточено души въздуха, обикаля наоколо и накрая вдига крак и се изпикава на най-перфектното според него място. Даже и студен вътър да духа, аз проявявям нужното търпение, защото разбирам, че той чете кучешкия вечерен вестник, в който са събрани пресните новини на деня. 

Този стълб е маркиран от оня, вълчата порода. Прави се на хрисим, но някой ден може да хване гората. Доста високо е вдигнал крак. Беззъб е, но по-добре да не се закачам с него. Край тази маргаритка се е разхождала игривата Туфейс Бела – половината ѝ муцунка е черна, половината – бяла. Жалко, че я няма наоколо, да си поиграем. Я чакай вместо това да се отъркалям на нейната полянка. Черният рунтав Бандит, който за малко не ме ухапа преди седмица си мисли, че този жасминов храст е негов. Сорри! Сега е мой. Аха, Еди, който, никога не си затваря муцуната идва насреща. Сега ще му дам да се разбере. 

Със същото внимание и с почти същите чувства на другия ден аз чета сутрешния вестник, в който са събрани новините от предишния ден. Даже и да му е скучно, Пим лежи на своето място и ми отвръща с нужното търпение.

*

На сутринта, докато с вдигната към небето глава, лапам снежинки, Пим се заплесва да души следите на кучетата, минали преди него. Студено е, но не бързаме, защото работата е сериозна. Моето куче разгръща задълбочено белите страници на вчерашния ден и се зачита в малките и в големите следи от лапи. Обзалагам се, че знае кое куче кога е минало, с кого е било, какво е яло, в какво настроение е било и дори сигурно как се казва – ние живеем в сравнително малък квартал. 

Гледам го и си мисля, че му липсват само очилата, за да заприлича на професор по история. Липсва му само брадата, за да заприлича на учен-изследовател... 

От сърце се радвам, че това време за мене е отминало и с вдигната към небето глава, продължавам да лапам снежинки.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021