Погледът надделява от тъмната страна на живота. Светлината се прокрадва в мъчителните дни. Погубваме съзнанието си в кратката проза на Славка Красимирова.

Александър Арнаудов

*

Прокрадващата се светлина през открехнатия прозорец, осветяваше на половината лице му. Спорно е... по-добрата или по-тъмната му страна?!? Но погледът надделяваше над всичко-загадъчен, наполовина тъжен, наполовина търсещ. Непознатият мъж, голямата загадка, стопанинът на кучето Роро.

*

Жената на средна възраст се разхождаше нито тъжна, нито усмихната. Имаше изящни крака като на балерина, обута в извехтели, олющени обувки, с доста къса, стара пола явно от ученическите й години и отесняло яке с качулка. Вървеше в унес и самота. Погубеното и съзнание нехаеше ни за дните, ни нощите.

*

Мъжът лъкатушеше, смееше се, политаше, а после подтичваше. Не знаех, как ли ще реагира, а неминуемо щяхме да се срещнем след няколко метра. Пиян ли е? Луд ли е? Да не би пък да му е лошо?...Да, полудял беше. И явно от скоро. Поне още имаше сили да се смее и да подтичва в новата безвръщаема реалност, където бе попаднал волю или не волю.

Дните ни, мъгливи и сиви, с безкрайни неизвестни, като откоси от картечница.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021