Леденият вятър превзема гледката. Бурята ни заварва в открито море. Владеем миналото, което прави сънищата на Слави Томов (носител на наградата “Петко Росен” за романа си "Докери. Врати към лятото") трескави и неспокойни.

Александър Арнаудов

*
Пием с Жорж моряка и ветроходеца във виличката му на Ченгене скеле. Жорж моряка гони 80 години. Пием и хапваме веян паламуд, рапани и миди. Морето се плиска буквално в краката ни. Стар рибар е той. Всичко знае за морето. Най-скъпата яхта навремето е имал в Бургас. Питам го: Ако те завари буря в открито море, какво правиш? Той, отпива от водката си, почесва се по брадата и ми отвръща: С лодка в открито море, нищо не можеш да направиш. Иначе, лодките му ги правят стари созополски майстори – гърци. И тъй си я караме ние с Жорж моряка. Започва да ми разказва, как през лятото го наели яхта до Малта да закара, понеже познавал всяка "стъпка" на морето. После се отплесваме към Хемингуей, докато леденият вятър ни накара да влезем в караваната му...

Jacqueline

Jacqueline все още присъства и владее онова мое минало, което продължава да прави сънищата ми неспокойни и трескави, из онези мочурища в покрайнините на града, из полупразните хотели до морето, из онези сънени стаи, където винаги пристигаше първа и след това можеше с часове да ми разказва за сътворението на света, да шари с пръст несвършващи спирали по гърба ми или да пуши цигара след цигара потънала в завивките, които все още носеха отпечатъците на нашите любовни дихания. Връщам отново онова далечно време, което за мен винаги ще има вкус на карамелизирана захар, винилов сладолед и Господ бе наистина много велик. Връщам онези мигове около лунапарка до морето, въздушните пушки, механичната боксова круша, "мустаците" от бирена пяна на Jacqueline и излетите ни из хълбоците на лятото, където никой не можеше да ни намери. Възвръщам допира на топлите ѝ длани миришещи на портокали ровещи в косата ми, възвръщам вкуса на ароматните ѝ лепкави дъвки, които лепях по жабката на автомобила и недоволствата ѝ, онези наши греховни тайни, когато аз зяпах легнал по корем комикси, а тя триеше в банята нервно петната от червило останали по фланелката ми. Можех да стоя с часове в ступор и да я наблюдавам как реше косите си пред огледалото, как слага бижутата си на голо, как театрално слага напречно пръст до устните си и ми прошепва да бъда по-тих или да не бъда толкова лош, можех цяла вечност да вдъхвам от мириса на парфюмите и, да закопчавам роклите ѝ на гърба, когато ме помолеше, можех още сто живота да пазя тази наша тайна. В състояние съм все още да изписвам безкрайни изречения за тази жена, в състояние съм да разказвам онези специфични моменти пълни може би с малко гняв и много отегчение, когато нямах дори търпение да я видя и се нахвърлях върху ѝ като малко зверче без дори да подозирам причините за леко хладното ѝ поведение, в състояние съм да разказвам бавно онези живи моменти, когато нахълтвах потен при нея и я заварвах свита на две да лежи на леглото, сепваше се, долепяше устни до бузата и ми прошепваше, че нищо все още не разбирам, или не го разбирам както трябва, може би един ден съм щял да го разбера, но сега не му било времето, стопени и блуждаещи из леко хладните завивки с дъх на лайка, потънали в ниското грешници прекланящи се на нечисти божества, прегръщах я, често изгубвах времето, в този момент не можела, не било подходящо, следващия път, защо съм бил толкова настоятелен?, кога съм щял най-накрая да порасна, изправяше се, палеше цигара, лягах в скута ѝ, където винаги бе топло, както до онези дюни през някакво вече отминало лято, а тя навиваше с показалеца си кичури от косата ми, не съм ли бил гладен? не бях гладен, бях малко гладен, засмиваше се, наричаше ме с галено име, не можела все още да повярва, че точно на нея се случва това, предупреждаваше ме да бъда много внимателен, стараех се да бъде внимателен, напомняше ми за нашата тайна, на никого да не споменавам за нея, не споменавах никъде за тази наша тайна, но дори на Лиза ли?, нищо не бях споменавал дори на Лиза, искаше да ѝ опиша Лиза, описвах ѝ я, прекъсваше ме, докъде сме били стигали с нея?, не можех да разбера какво ми намекваше, палеше нова цигара, дали това, което имаме двамата съм го имал и с Луиза?, нямах подобни неща с Луиза, но казвах, че Луиза винаги ме оставяше да я целувам по устата, ставаше късно, трябваше първо аз да изляза незабелязано и да не казвам на никого за тази наша тайна, излизах, чувах я как влиза в банята. Пиша тази история от една хотелска стая с изглед към морето, припомням си всички онези моменти с Жаклин, когато се породи и онази тайна между нас двамата, 1990-та, аз бях на 16, а тя на 36.

Продължавам да разказвам онази далечна история от онзи полупразен хотел, където Жаклин сигурно е давала подкупи на рецепционистите или ги е карала по някакъв начин да не бъдат толкова внимателни при нашите срещи. Продължавам да навивам онова минало, да се натравям сам с цигари в тъмното и да препрочитам историите на Modiano. Продължавам да слизам по същите стълби, да се изкачвам след това пак по тях, да намирам случайни жени сутрин в завивките си, да влизам в един, втори или трети бар или да се припознавам заради Жаклин в случайни жени по улицата. Дори пазя няколко нейни снимки, където тя е с красива сламена шапка, екзотична акварелно зелена рокля или със слънчеви очила на плажа, продължавам да пазя и една нейна сребърна гривна, която винаги нося във вътрешния джоб на сакото си, недоизпушена цигара, която с годините вече е изгубила аромата си, някаква плочка от домино незнайно как е попаднала у мен, но носеща ми сантиментална стойност, няколко пакетчета дъвки, които държа в една табакера.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022