Сънуваме прохладна бяла стая, пълна с порцеланови Богородици. Греховете са божествен отрязък от суша на картата на света. Спираме времето в текстовете на Слави Томов.

Александър Арнаудов

Ambra - небесната шаферка

Ако се опитам да опиша в някакъв сънен реквием южните кейове блъскани от ледения вятър, може би трябва да разкажа това на фона на failure на swans или интровертните пиеси на Leonard Cohen. Дъната на потните нощи пълни с дързост, измами, доноси и любов. Величието на някакво небе, което бе побрало в гънките си низостите, двуличието и лъжите на красивите жени, които идваха да търсят бърза любов, но с някакъв ефирен манталитет на летливи cortesãs. Нека пиша за среднощните шепоти на нощните бандити и играчи, преоблечени като невинни ангели, които се къпеха в някаква метафизична похот, а в утрините обикаляха сънени около църквата, сричаха някакви измислени молитви пълни с моряшко арго и всяваха божествена мръсотия и червени петна по шиите и бузите на порядъчните жени. Прости ми, Jean, когато колабирах от слабост по задните седалки на таксиметрови автомобили, когато с едната ръка ровех в косите на жени лабилни от някаква страст, с другата ги преджобвах, а в епилога вдигах задигнатото към небесния кучи син и короновах пристанищните Лилити в дълги словесни процесии пълни с несвързаните ми пиянски плеоназми. Ако я нарека Íris, и я облека в някакъв следобед потънал в малагата на юга или я унижа, сигурно пак няма да мога да опиша харизматичното ѝ присъствие и курвенската ѝ красота в сиянието на морско сини ореоли в транзитни мотели: синините по коленете ѝ, разширените зеници от алкохола и енергийните напитки, когато нахълтвах в тях без излишни кулиманции, надълбоко, надълбоко, надълбоко, а те ме обгръщаха с бедрата си и раздираха гърба ми до кръв, близо до онези нефтени разливи, далече от предградията, потънали в низост под някакво безразлично слънце, а над нас- високо- по куполите на катедралите красиви шаферки с ангелски криле четяха Artaud и Bataille. Опитвам се да пиша за теб, Ambra, нека пиша за теб сияйна блуднице, за онези парещи мигове на плътта ни, за другите полирани от забравата мигове пълни с малки peccadiloes и огромна божествена мръсотия, за нашите пилигримни разходки из бордеите на небето, където почитахме нечисти светии и обкичвахме ореолите им с палмови клонки, разказвам за тези заложени в нас бесове в сърцата и вечно жадните ни гениталии за скверни приключения, когато след паганските ни кулминации лягахме на пясъка инфектирани и задъхани, затваряхме очи и се опитвахме да спрем препускащото време.

Продължавам все още да я наричам в сънищата си Ambra. Мярнах я в тълпата от празнуващи на една следобедна сватба пълна със зари от конфети, високо вдигнати корони и силна миризма на Dior. Помня очите ѝ в цвят на берил, помня и блуждаящия наоколо Vaughan преоблечен като падре. Помня Ирма. Помня и Кармен от Le Balcon на Genet. Помня онези издължени лица на светици по иконите, от които щяхме да искаме прошка строшени отвътре и състарени из тайните квартири до пристанището, когато много млад и полупиян съм чел Rimbaud на престъпно красиви жени. Помня и сините витражи, които чертаеха тайнствени шепоти и заклинания по небето. Нашите тайни олтари из транзитните мотели, където чаровни камериерки със сексуална двойственост ни носеха в стаите шампанско, а в любовните ни игри се превъплъщаваха на робини на Ambra

*

Нека пиша за Saint Genet, от когото все още търся прошка пред стъкнатите наивни мои олтари из транзитните мотели на Roberto Bolano; за онова изгубено paradiso населено с паяжини и отдавна спрели механични часовници, в което изгубих своята младост като герой на Italo Svevo; нека пиша за греховете, които все още не познавахме в онзи божествен отрязък от суша, който дори и на географските карти не съществува; нека пиша за онова ябълково дръвче около дюните, където растяха макове и див копър и как вечер четях пасажи на Магдалина от Blanchot или Broch под някаква онтология, която нямаше извървяване; в онази прохладна бяла стая, пълна с порцеланови Богородици, ароматни свещи, изящни нелекувани неврози, порцеланови камеи и пръснати плочки от домино из чаршафите ни, чиито гънки все още не помнеха никакви грехове; тласъците ни един в друг, когато Магдалина впиваше нокти в гърба ми или ме целуваше по скулите, леко протрити, смалени или тръпнещи в някаква омая, когато вълните измиваха и ни прощаваха всичко, до появата на онази друга жена, която един следобед предложи някаква ябълка на Магдалина и изгубихме това paradiso на Pound

*

Опитвам се да пиша за благите лица на светиите в следобедните меси, където бе пълно с потни, полупияни и задъхани туристи из хладните кораби на сътворението; о, небесни pimp-oве, персонажи от Juan Carlos Onetti, грешни португалки, които ми пишехте любовни писма на развален английски и се възхищавате от скулите, бронзовия тен на лицето ми и силните ми ръце, изписвах за вас дълги барокови изречения и в самотата си скитах из доковете потулени от тежки пладнета и разпитвах за онази жена, която ме преследваше. Носех бяло, заради силното слънце, вървях из гънките на слънцето и бях на ръба на депресията из среднощните хотелски фоайета пълни с pimps, marinheros, vip courtesas, които сякаш бяха моите тайни ходатаи пред небесния Салваторе. Помня, че четях много от Char, много от Cohen, проспивах светлото, показвах се нощем из лунатичните партита на някой Gatsby и разговарях с жени с разширени зеници причинени от angel dust и в утрините скитах сам из Lisboa, за да се изповядам при Antunes; замаян, с учестен пулс, потънал в поля от еспарзета (Onobrychis)

; докато осмислях нейните унижения и моите подли малки предателства; около сладката и солена вода, в безименни хотели...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022