Убийството на Дядо Коледа

„Бог е мъртъв“

Фридрих Ницше

„Всеки уби своя Дядо Мраз“

Димитър Воев

Неспособността да се повярва в „невидимото за очите“ не е от днес. Тя е характерна за всяка форма на цивилизованост по принцип. Откриваме я в „Новия Завет“, където е и олицетворена от превърналия се в архетипов образ на скептика „Тома Неверни“. А „религиозните възраждания“ от зората на ХХI век не облекчават патологиите, причинени от масов скептицизъм, а по-скоро ги отежняват. Това е очевидно от обществените злотворства, които причиняват днес фалшивите новини и инфантилизираните небивалици, в които вярват т.нар. религиозни и пара-религиозни общности – като например, че пиенето на белина ще ни спаси от всички болести, че норвежците ще направят всички български деца транссексуални или че 5G мрежата ще промени ДНК кода на цялото човечество. Но в същината си проблемът с вредите от осакатените съвременни митове е много по-сериозен и много по-всеобхватен, отколкото изглежда на пръв поглед. Образците на умствена недоразвитост и безсърдечие още от невръстната ни възраст пълнят колективното ни несъзнавано с архетипове на ампутацията, изродеността, глупостта и малоумието (като се започне от холивудските екшъни и трилъри и се стигне до боливудските сериали – с техните обезобразени от пластични операции „барбита“ – „пластмасови герои“ и „мигащи куклички“) и с поверия на бездушието и злото (като рептилите-кукловоди или като безчувствените извънземни, надарени с огромни глави, но лишени от любящи сърца). Тоталното Зло е главен герой в почти всичките съвременни митове за „световната конспирация“ - от извънземните пришелци до чудовищата нечовеци – рептили, от „чипирането“ на мозъци до Бермудския триъгълник, от норвежците-торбалани до пророчествата на маите за края на света. Главозамайващи са мащабите на масовото заслепение, групово обезумяване и триумф на невежеството, които параноичните вярванията в тоталното Зло успяват да предизвикат, включително сред част от интелигентите и уж критично мислещите ни съвременници. Вероятно едно от обясненията за това може да е, че те са в същността си поверия на неверието, предизвикани от усещането, че всички авторитети ни лъжат, така както родителите са лъгали децата си за съществуването на „Дядо Коледа“. 

В научното си есе за вълшебните приказки Джон Толкин твърди, че „съвременните европейски езици са болест на митологията“. (Толкин 2016: 296). По същия начин можем да кажем, че обезценяването или подценяването на приказните поверия в езика на устното общуване е болест на вярата и доверието, на вярването и на доверяването. 

Същината на поверията се състои и в това, че вярата в тях е винаги безусловна. Те се възприемат, преживяват или приемат на доверие като буквално съществуваща действителност (или свръх-действителност). В противен случай не биха били поверия изобщо. Същевременно цивилизованият индивид не е в състояние да вярва в приказките по онзи безусловен начин, както вярват малките деца и както вярват неизкушените от писмената литература хора от безкнижовните родово-племенни общества. Съмнението на скептика е неизбежният дар-проклятие на понятийното мислене, което произхожда от книжовността. Но тази ситуация е и абсурдна, тъй като вярването всъщност е в основата на мисленето и на чувстването изобщо. Обезвереният човек е осакатен в същността си, той лесно губи мотивацията си за живот, наред с всичките си стремежи, вълнения и мечти. Самата му словесна реч се обезценява и обезсмисля, защото именно мрежите от вярвания и поверията изграждат структурите на оценностяващия човешки свръх-смисъл на приказването.

Да убиеш поверията в света на устното творчество е равнозначно на това да лишиш езика от граматика и от семантични вериги. В такъв случай лексиката се обезсмисля и обезстойностява, а езикът става бездушно машинално бръщолевене, сведено в най-добрия случай до предаване на количествени статистически данни, но лишено от споделяне на значими преживявания на ценности. По същия начин без мрежата на вярванията и без доверието във вълшебството на приказването културата губи смисъла и стойността си на общностно ниво, в самите си основи. А и на индивидуално ниво личността губи достъп до корените на култивираността си – до всичко, което очовечава – език, мисъл, въображение, нравственост, чувства, сърдечност и сърцатост, одухотвореност, осмисленост и значимост на психичния живот; с други думи „губи душата си“; или поне губи „входа към душата си“. 

Ето защо нуждата от безусловна вяра в наглед „ненужното“, в необоснованото или в абсурдното, е най-крещяща именно при неспособните да повярват в приказното. Ампутираната по детски чистосърдечна вяра във вълшебствата измъчва с липсата си душата на скептика „рационалист“ по същия начин, както ампутиран крайник сърби, въпреки че го няма. Затова обезвереният цивилизован индивид често издига на пиедестал детството, боготвори децата, особено собствените си, държи на всяка цена те да вярват в приказки, които той самият смята за „несериозни измислици“ и за „бабини деветини“. Това създава в устното общуване между родители и деца в семейството една огромна лъжа, израснала от културното и психично осакатяване на „сериозния възрастен“, изгубил връзките на единството със себе си, с другите и със всемира. Тази лъжа е изтъкана от недъгави инфантилизирани псевдо-приказки, от „болни митове“, от жестоко лицемерие и от объркани и фрагментирани думи, чувства и умове. 

Процесите на митотворчеството – както в Древността, така и до ден днешен, следват логиката на одомашняване на непознаваемото и на неглижиране на опознаваемото. Тези два митотворчески психо-културни механизма са в основата и на религиозната настройка към света. Включително и в съвременното „модерно“ митотворчество (например в електронните социални мрежи) непознатото или се обожествява или се „одомашнява“, така сякаш е познато. Така например, в събраните житейски разкази по проекта „Преживяната история“   има две противоположни формули, според които интервюираните градят положителния легендарен облик на прочути исторически личности - едната е извисяването до Божественото, а другата - принизяването до битово „одомашнено“ равнище (виж Канев 2005). Сложната система на културата на устното общуване обикновено легендаризира и одомашнява с най-големи подробности именно чуждото и отдалеченото, на което не можем да бъдем свидетели. А напротив – събитията, на които сме свидетели, остават в сянка и дори не се споделят. Тези механизми могат да се наблюдават, както в ХХ век, така и в ХХI век, и при формирането на пара-религиозен Култ към Личността чрез целенасочено организирана пропаганда – например към личността на Левски, на Хитлер, на Тесла, на Ганди, на Далай Лама, на Маркс, на Че Гевара, на Мао или на Сталин. Но дори когато третира такива бездушно жестоки диктатори като Сталин и Хитлер, митологизацията им, следвайки нравствено-метафизичната мета-логика в традиционната култура на устното общуване, носи като основна характеристика вярата в „човещината“, човеколюбието, водещи и до съчувствието към митологизирания политически лидер. В това отношение модерните митове от ХХ век от хипермодерните поверия от зората на ХХI век, в които преобладава не вярата в добротата на злодеите, а предимно вярванията в тоталността на Злото.  

Ерозията в света на поверията в днешните „хипермодерни“ цивилизации се изразява в това, че приказните представи продължават да съществуват, но доверието, вярата в достоверността им (а и верността към тях) девалвират. „Егото“ на свръхиндивидуалистичния интелект ги прави невъзможни. От там и преживяването им не може да се осъществи – представите не се съпреживяват, чувствата не са споделени, връзката става индиректна. Смислотворящите и нравственооценностяващи асоциации се разпадат, а дори и да са запазени частично, тоталността им се разлага.

Особено показателен в това отношение е масово разпространеният днес колективно-психичен синдром, който можем да наречем „Травмата от гибелта на Дядо Коледа“. Ситуацията, в която се разиграва тази драма на доверието в приказното е добре позната на съвременниците ни, както от спомена за собственото им детство, така и от сблъскването с този проблем при възпитанието на децата им. 

Да започнем с това, че „Дядо Коледа“ (или „Дядо Мраз“) по същността си е поверие, но обезобразено и инфантилизирано от неверието в него. Образът му произхожда от фолклора, от народната вяра, че зимата започва със спускането от небето на обезсмъртен светия (в някои варианти това е св. Николай, покровител на моретата и моряците), свързан с даряването (обикновено на топли дрехи и на кожух за предстоящите студени месеци). От първоначалния облик на това народно поверие обаче днес са останали само качествата му на мъдър безсмъртен старец с кожух и с подаръци, който идва от север и се спуска от небето на земята само веднъж в годината, като на отделни места се е запазило и деформираното му име „Санта Клаус“ (в превод - нещо като „Светия Кольо“ – изгубила смисъла реминисценция за името на св. Николай). От това стародавно вярване в обезверения ХХ век се оформя нов псевдо-приказен образ с „модернизирани“ атрибути – буржоазен дом в Лапландия, цех за производство на играчки, анимационен вечно нахилен лос с глупаво звучащо име, моторизирана летяща шейна, налудничав смях „Хо-хо-хо“ (сякаш мъдрият старец съвсем е изгубил способността си да говори със слова), звънчета и звукова уредба с поп-рок-вариант на детската песничка „Джингъл белс“, а понякога и пластмасова бяла мечка до камион на Кока Кола. Характерното за тези представи е, че те са мечти всъщност на възрастните, а не на децата. Не малчуганите, а именно родителите им биха желали да имат огромна викторианска вила в Лапландия, да са фабриканти в цех за играчки, да са придружени от очевидно глупав домашен любимец, да имат летящ автомобил с гърмяща звукова уредба, да се смеят денонощно до скъсване, а и да не им се налага много-много да говорят. Ерозията в това поверие е не само в инфантилността и в безнравствеността на ценностите в модерните блянове за престиж и материално благополучие (сведени до богаташка къща, фабрика с процъфтяващ бизнес и супер-кола), но и в загубата на целостта на мрежата от смислотворящи и значещи връзки. Например елхата с играчки като атрибут на празничното поверие е трудно да се свърже органично с безсмъртния старец в червено палто. Съвсем не е ясно каква е и връзката му и с Рождеството – с раждането на бебето Исус в яслата с животните в село Витлеем (индиректно понякога се появява асоциация между безсмъртния старец от Лапландия с влъхвата Балтазар, носещ дарове за Йосиф и Мария, но тя е по-скоро обяснителна, отколкото убедителна). Чорапът се превръща от дар за предстоящата зима в пощенска кутия за играчки. А самият „Дядо Коледа“, изпразнен от собствено смислотворящо съдържание, се смесва и се припокрива с друго, все още живо и автентично поверие – това, че коминочистачът носи щастие. Така вечно веселият дядо става също и коминочистач – катери се по комините и именно от там спуска пакетите с червени панделки. Но дори и така деформирано, това обновено приказно поверие все пак носи и радост, и щастие, и празничен дух, както на децата, така и на родителите им. Проблемът произлиза не от това, че „Дядо Мраз“ е проекция на онова, в което възрастните вярват (дом, фабрика и кола), а от измамата. „Големите“ се преструват пред децата си, че вярват в нещо, в което всъщност не вярват, при това откровено ги лъжат в очите, а и с авторитета си ги принуждават насила да повярват в съществуването на стареца от Севера, или поне да се преструват, че вярват в него. 

В развитието си всеки човек, преди да се научи на безверие, първоначално се научава да вярва безусловно. Детето се доверява на всичко казано. Умът му не прави разлика между условно и конкретно, между въображаемо и материално, между играта и действителността. За него играта е истината, а действителността е вид игра, както твърди и Йохан Хьойзинха в „Хомо луденс“. Както отбелязва и Фром, счупването или изгубването на любима играчка или смъртта на домашен любимец за малчуганите може да бъдат не по-малка травма, отколкото е кончината на много близък човек за възрастния. Малките хора преживяват също и скарването с въображаем невидим приятел като драма, която не се различава по същество от мъката от загубата на връзката със стар другар или от развода за родителите им. Тази ситуация е представена по забележителен начин и от Джон Уиндоу в романа му „Чоки“. Детето първоначално се научава да живее в света на човешката свръхдействителност, в която въображаемо, символно и сетивно възприятие се припокриват и съвпадат в неразчленимо единство. Забележително е, че това се случва преди малките човеци да се научат да обитават света на т.нар. „обективна материална реалност“ на възрастните, както ни разкрива и Екзюпери в гениалния шедьовър „Малкият принц“. Затова детето вярва в думите като в „живо слово“, вярва в символите като в жива действителност, вярва в приказните герои като в живи същества и вярва в поверията като в явления от действителността, както е и при безкнижовните хора от родово-племенните култури. Както твърдят и Кант, и Конфуций, в общуването си децата усвояват нравствените чувства и представи, далеч преди да са се научили да мислят с понятия. Например много често можем да чуем от устите на наследниците ни фразата „не е честно“, особено когато се връщат от детската градина или от игра с връстници. За малчуганите лъжата не е „въображаемото“, „приказното“ (или „символното“), а е нечестната игра. За тях истината съвпада с честността, а не е функция на изброяването на доказуеми материални обекти. За това и нечестността на хората, в които вярват може изключително болезнено да нарани живите души на малчуганите. Тъкмо такава травма се случва и при двойната лъжа за „Дядо Коледа“.

Лъжата на възрастните за съществуването или за несъществуването на „Дядо Коледа“ е двойна по две причини. Първо, родителите нечестно (и безчестно) лъжат децата си, че вярват в нещо, в което не вярват. Второ, лъжат ги и че не съществува поверие, което всъщност съществува, доколкото действително го има, поне в света на приказките, в света на празничната ритуалност в съвременните ни култури и в свръх-света на детския ум. Всяка от тези две лъжи е оплетена с другата в мъчителен „дяволски кръговрат“ на нечестността и лицемерието. От една страна, това, че поверието за „Дядо Коледа“ е недействително е лъжа. От друга страна симулираната вяра на възрастните в това поверие също е лъжа. От трета страна децата са принудени да се държат като възрастните и да симулират вяра, която е фалшива. А от четвърта страна са принудени да не вярват в нещо, което го има, защото го има в света на устното словесно общение с нравствени чувства – тоест в света на приказките (който също е действително психично и културно явление). Едновременно с това малките несъзнателно са насилени от родителския авторитет да лъжат и че вярват, и че не вярват в „Дядо Коледа“. Те всеки път по време на празника трябва да скрият неверието зад фалшива вяра в поверието, а вярата си да скрият зад фалшиво симулирано неверие, което не може да покажат, защото трябва да играят играта на фалшивата вяра на възрастните. Не случайно по-големите деца в семейството често не издържат на такова мъчение и избухват в плач или в гняв с думите: „Дядо Коледа не съществува“, равностойни в случая на думите „Царят е гол“ от едноименната приказка на Андерсен. По-малките деца в семейството при така разигралата се драма на свой ред се разплакват: „Не е вярно, Дядо Коледа съществува, мамо, татко, кажете му, че съществува“. И лъжата на възрастните започва отначало, но този път още по-безчестна, и още по-жестока. 

Може би по време на травмиращата коледна драма на нечестността, на излъганата вяра и на жестокостта на безверието някои от по-интелигентните в областта на устното общуване родители се досещат с уважение, грижовност и съпричастност да обяснят на децата си с различни думи, че Дядо Коледа съществува, но по друг начин, невидим и нематериален, че е част от вълшебството на празника, че е в човешките сърца или е самото съпреживяване на приказния „коледен дух“ (такава ситуация е описана от Уилям Уортън в романа му „Илюзии“). В повечето случаи обаче рано или късно майките и бащите са принудени да признаят, че те самите не вярват в поверието за приказния старец и през всички изминали години само са се престрували и са симулирали вяра в него. Това мъчително обяснение обикновено е тирада от жанра „когато пораснеш, ще разбереш“. То често завършва и с безапелационната констатация: „Дядо Коледа не съществува“, с подтекст: „Той е залъгалка за бебета - само малките деца вярват в него, защото са още много глупави“. И констатацията, и подтекста са изключително жестоки. Нещо повече, те са отново лъжа, в която децата ни за пореден път са насилствено принудени да повярват или поне да симулират вяра в нея, този път, защото възрастните наистина вярват тъкмо в тази лъжа.

Неверието на възрастните в „детинското“ поверие за лапландския старец без съмнение е истинско, но честното му изповядване пред децата обикновено е фатално закъсняло. Дали обаче наистина Дядо Коледа не съществува? 

Дядо Коледа съществува (или не съществува) по същия начин, по който съществува (или не съществува) 40-тата симфония на Моцарт.

Действително ли съществува 40-тата симфония, след като музиката е нематериална и невидима за очите? Нещо повече, музиката е недостъпна и за слуха. Тъпанчето в ухото не може да констатира наличието на музика, а единствено поредица от редуване на звуци и тишина. Симфонията е видима единствено за сърцето. Което ще рече, че тя се изживява чрез чувствата, които формират в нас свръх-сложните невронни връзки в кората на дясното полукълбо на мозъка. Това означава, че музиката е явление от областта на динамичните процеси на психичния живот, произлизащ от нивото на култивираността ни; или с други думи – част е от одушевената ни мозъчна физиология, сиреч от душевната ни физиология. А физиологията категорично не е анатомия – тя има променливи и качествени характеристики, които в известен смисъл са „нематериални“, доколкото са въпрос на тип движение, а не на постоянна наличност на непроменими обекти. Поради което и физиологичните явления не могат окончателно да се изброят, да се разчленят или да се разфасоват. И както е при всяка физиология, включително и при телесната, динамичното съпреживяване на 40-тата симфония на Моцарт чрез култивирани сложни нравствени чувства е действителност, но „не съвсем“. Тя е въпрос на движение, на енергии, на непостоянни и променливи процеси със своя логика и със свои закономерности, основани на качества, а не на изброими обекти – и затова – не подлежи на окончателно описание, както е и с всяка динамика на случващи се живи процеси. В това отношение симфонията не е реалност, подобна на анатомичните органи в трупа на животно, а по-скоро е подобна на живота в организмите. Но е и друг вид живот, който е „с нещо повече“ от живота, защото е част от антропосферата, а не от биосферата на планетата ни. Реалността на чувството за музика същевременно е и неотделима от корените на физиката и на телесността. Изградена е чрез органичния живот, но като „нещо в повече“ и по-сложно от него. Действителност от „квантов тип“ е, която е и осъществена, но и неосъществена – едновременно; и случваща се, и потенциално възможна - едновременно – при това в безкрайно много вариации, защото всеки човек по свой неповторим индивидуален начин преживява кодираните в мелодията чувствени свръх-ценности. В това отношение творчеството на Моцарт е надградена чрез, върху и над действителното жива („дишаща“ и живееща в чувствата) психична свръх-реалност. Или по-точно, то е реално про-явление на нематериално и „не съвсем“ съществуващия динамичен (действен и действащ) социално-културен и душевен и духовен свръх-свят на човеците. 

Всъщност 40-тата симфония на Моцарт (както и всяка музикална мелодия) съществува по странен начин. Тя реално съществува само докато се съпреживява – докато се изпълнява от музикантите и се възприема от слушателите, или пък докато помнещите я си я тананикат или я „чуват“ вътре в паметта си. През всичкото останало време тя съществува, но не действително, а само потенциално – като възможност да бъде изпълнена или като възможност някой да си я спомни и да я „изсвири“ на ум, или да я запее. По същия начин в сперматозоидите и яйцеклетките съществуват човешки същества, но не действително, а само потенциално – като възможност за зачатието им, развитието им като плод, раждането им и отглеждането като бебета и възпитанието им като деца, за да имат шанса да се самосътворят след това като истински, реални човеци. За да може да се реализира потенциалната действителност, тя трябва да бъде кодирана като възможност за осъществяване. Живите ни организми осъществяват това чрез азбуката на аминокиселините в ДНК-кода в хромозомите ни, а музиката може да се предаде за реализация по два начина – чрез пряка демонстрация за учене на изсвирването и чрез партитурата. Тези два начина съответстват на двете големи революции в междучовешкото общуване и съответно - на двата етажа в личната ни култивираност като човеци – на устното и писменото общение, на изкуството на приказването във фолклора и на Книжовността. За да може да се случи който и да било симфоничен концерт, тези два начина за разкодиране на потенциалната музика трябва да вървят едновременно – музикантите е нужно да разполагат и с писмената партитура, но и трябва да минат през директно устно обучение – чрез пряка демонстрация как се свири, чрез усилена тренировка-култивиране на уменията и чрез многобройни съвместни репетиции в екип – сиреч чрез обещене – чрез общуване, което формира общности. Потенциалната био-културна (психична и душевна и духовна) свръх-реалност на 40-тата симфония на Моцарт става жива междучовешка действителност, тъкмо в моментите, в които хората я съ-чувстват и общуват чрез нея, в моменти, в които изкуството ги сплотява в единство на чувството за музиката, в моментите които формира общности – временни и потенциални като публиката от почитатели в залата или трайни – като самия симфоничен оркестър. И така личността на Волфганг Амадеус Моцарт оживява отново и отново в свръх-света на съпреживяното. Това става чрез паметта и записа на чувствата, които е изпитвал композитора, както и чрез общуването, общението и общностите (или обществата), които те са създали – в случая това са оркестрите и почитателите-слушатели, но също така и „целият народ“, или различни народи, тъй като гениалното творчество на детето-гений отдавна се е превърнало в част от културния контекст на европейския свят, вдъхновяващ, обогатяващ и запленяващ също и хората от другите цивилизационни традиции по планетата ни. При това Моцарт оживява по много странен начин – оживяват всъщност стотици хиляди или може би милиони различни „Моцарти“ – всеки един разчетен по различен начин от отделния музикант или от отделния му почитател. 

Изводът е, че 40-тата симфония на Моцарт е една много особена реалност, която е реална само тогава, само дотолкова и само дотогава, докато се преживява и докато се съпреживява като споделени чувства, станали причина отделните човеци да общуват по между си и да формират общности, чрез които да обезсмъртят любимата си музика. Съвсем същото се отнася и за света на приказните поверия, наследени от фолклора. Поверията за змея и за самодивите са действително живи, докато се съпреживяват и формират културен контекст и мрежи на смислотворяща и ценностно-значима общност между човеците. Поверието за чукането на дърво съществува, докато има хора, които чукат на дърво по време на устното общуване по между си. Вярването в зодиите съществува действително като живо, докато има хора, които в единение съвместно вярват в хороскопите, общувайки по между си, сиреч - докато вярата в съдбоносността на звездите, планетите, слънцето и луната формира човешки общности чрез общене, защото е част от невидимия културен контекст на устния и на писмения обмен на нормативен и образцов (парадигмален) свръх-смисъл и на значими междучовешки ценности по между ни. Същото би следвало да се отнася и за модерното поверие за „Дядо Коледа“. То съществува (или не съществува) точно толкова и точно по същия начин, както съществува (или не съществува) зодиака, късмета, приказката за юнака и златната ябълка, „Клетниците“ на Виктор Юго или 40-тата симфония на Моцарт, както и всички останали културни феномени – свръх-реалности. В този смисъл да се твърди, че „Дядо Коледа“ не съществува (или съществува) е също такава лъжа (или такава истина), както и да се твърди, че 40-тата симфония на Моцарт не съществува (или съществува). Защото приказките и приказно-празничните поверия много повече приличат на музиката, отколкото на доказуемите чрез изброяване, изчисляване и строго дефиниране материални вещи. Те служат не за анатомията, а за физиологията на процеса на живота в човешкия душевен и духовен психичен и културен свръх-свят. Служат много повече, за да фантазираме и бленуваме заедно, и за да общуваме заедно за мечтите си по неосъществимото, отколкото, за да извличаме материални блага от осъществимото и „полезното“. И това не отменя характера им на действително съществуващи явления, нито ги прави незначителни, а напротив – прави ги свръх-значещи, свръх-значителни и свръх-значими за очовечаващото общуване, което формира ценностите в културния контекст, психичния ни живот, човекотворенето и човешките общности, а и човешката социалност изобщо. Както пише в научното си есе за вълшебните приказки Джон Толкин: „Магията на Приказната страна не е самоцел, нейното достойнство се крие в действията ѝ – а сред тях е задоволяването на някои прастари човешки копнежи.“ (Толкин 2016: 289-290). А това се отнася и за обитателите на „царството на приказките“, сиреч на свръх-света на изкуството устното общуване чрез споделени мечти, ценности и чувства по между ни – както за стародавните поверия за късмета и за берекета, така и за змейовете и за самодивите от народните сказания, а също и за по-осъвременени вярвания – живи символи - за съдбоносните планети от зодиака, за „Дядо Коледа“ и за „коледния дух“, за безсмъртните творци-гении като Моцарт и Шекспир или за гениите-герои и национални кумири като Ботев и Левски.

Дали например Омир, Христос, Буда, Сократ, Шехерезада, пророк Мохамед или Васил Левски са по-реални персонажи от Дядо Коледа? Въпрос на вяра са. Синдромът на невярването в съществуването на Шекспир (или на вярата, че Шекспир не е бил Шекспир) твърде много напомня за синдрома на невярването в съществуването на Дядо Коледа. А същото се отнася и за скептицизма по отношение на съществуването на Сократ, на Омир, на Христос, на Мохамед или на Сидхарта-Буда. Подобни неверия обаче са безпредметни, защото независимо дали Шекспир се е казвал Шекспир или дали Омир е бил Омир, делата им и творчеството им без съмнение съществуват – и продължават да бъдат все така гениални и запленяващи, независимо от това дали вярваме, че са имали автори или не. А самите Омир и Шекспир, независимо какви и кои са били приживе и независимо от това дали ги е имало изобщо, отдавна са станали с нещо повече (а може би с много повече) от конкретните исторически личности, които можем да свържем с тях. Така или иначе те отдавна вече не съществуват като живи хора, каквито са били (или пък не са били), но без никакво съмнение продължават съществуват на друго ниво - като живи символи на културния контекст, с които изразяваме вълнението от нравствените чувства и мисли, породени от съществуващи произведения на човешкия дух - „Илиада“ и „Одисея“, или „Хамлет“ и „Ромео и Жулиета“. По същия начин едва ли има съществено значение дали са били или какви са били по народност, по име или по историческа съдба Исус Христос, Сидхарта-Буда или пророк Мохамед, след като всички те безспорно съществуват като живи символи, с които се изразява вярата в нравствените ценности на трите най-многочислени религии на планетата ни; а тези религии, свещените им писания, а и вярващите в героите им безспорно съществуват като важен фактор за обществата и за съдбините на планетата ни. И Буда, и Мохамед, и Христос са въпрос на вяра, както и всички други образцови герои на културата – били те мъдреци, философи, поети или национални кумири. Те отдавна са станали  и продължават да бъдат живи символи в ценностния културен контекст на общуването по между ни, тъкмо защото вярата в тях е всеобща и общностна. Те са вярвания, които формират общности чрез общуването като обмен на ценности - човечни и очовечаващи, значими и съпреживявани в сплотяващи нравствени чувства, задаващи и образцов свръх-смисъл в културния контекст на душевния и духовен ни „сърдечен“ и „умствен“ свръх-свят.

Каква е отликата в това отношение между поверието за „Дядо Коледа“ и например поверието за „кумира Ботев“? Първата разлика е, че обезсмъртения Ботев твори добро, задава ценности и нравствени образци за подражание, или поне за преклонение, за така нужното за очовечаването ни „усещане за святост“. А също и това, че за разлика от вещите в торбата на безсмъртния старец от Лапландия, невеществената поезия на Ботев е значима за „сърцата“, също толкова, колкото е и музиката на Моцарт - защото вълнува, вдъхновява, натъжава, радва, възхищава и така сплотява, поне в отделни мигновения, хората в едно - в една невидима културна общност, която сме навикнали да наричаме „народ“, „цивилизация“ или „човечество“. Трета разлика е, че в съществуването на Ботев като герой и гений все още се вярва, докато вярата в „Дядо Коледа“ се е превърнала в лъжа, която убива самото поверие за „Дядо Коледа“, наред с всички възможни поверия от приказките, подобни на него – били те феи (да си спомним за това какво застрашава да убие феята Бамка Камбанка в „Питър Пан“ – неверието в нея), елфи, китайски дракони, вълшебници и вълшебнички, предци-крокодили, змейовете-юнаци, самовилите и самодивите, Света Богородица, светиите или дори и самият „Дядо Боже“.

Убийството на Дядо Коледа е „черна магия“. Но не защото Дядо Коледа не съществува. Той съществува по един или друг начин, дори и да е само невидимо - като колективна представа. А заради лъжата – заради това, че родителите лъжат децата си, че той е нещо различно от това, което те самите мислят, че е. И най-вече – защото ги лъжат, че вярват в нещо, в което всъщност не вярват. А както пише Толкин: „така фантазията твърде често остава недоразвита, недоносче; тя винаги се е използвала лекомислено или само отчасти сериозно, или пък просто за украса – остава просто „хрумване или каприз“; и още:

Колкото по-остър и бистър е разумът, толкова по-добра фантазия ще сътвори. Ако хората някога изпаднат в състояние, в което не искат да знаят или не могат да възприемат истината (фактите или обективните данни), то и Фантазията ще залинее, докато човечеството не се изцели. Сполети ли ни наистина подобно състояние (това съвсем не е невъзможно), Фантазията ще загине и ще се превърне в болезнено бълнуване. (Толкин 2016: 319).

Като заключение, Толкин обобщава:

(…) Но за кое човешко творение в нашия грешен свят не се отнася това? Хората са измислили не само елфите, но и боговете, за да се прекланят пред тях – дори пред най-обезобразените от злото в ума на собствените си създатели. Но са създавали и още създават фалшиви богове и от друг материал: техните идеи, техните знамена, техните пари, дори техните науки и обществено-икономически теории са изисквали човешко жертвоприношение. 

(Толкин 2016: 324-325)

Всички видове вяра „априори“ (независима от опита) по същество произлизат от вярата в поверията – например религиозната, но също и: вяра в идеологии, вяра в науката, вяра в „голямата любов“, вяра, че „човек се ражда добър“, вяра във възмездието и в съдбата, вяра в логиката и в разума, вяра в икономиката и финансите, вяра в триединството пари-слава-господство, вяра в приятелството, вяра в човешките права и гражданското общество, вяра в свръх-ценността на природата, вяра в „обективната реалност“.

Синдромът на убийството на дядо Коледа не е просто личен. Смъртта на оценностяващата живота парадигмална мрежа на вярванията в връх-смисъла, в нравствеността (в „човещината“) и в значимостта на приказното и вълшебното отдавна са придобили характера на мащабно обществено и историческо явление, което вече многократно е раждало уродливите си рожби на бездушие и безчовечност, като се започне от гилотината и се стигне до Първата и Втората световни войни, тоталитарните режими, концентрационните лагери, гладмора и холокоста, или ядрените експлозии, срастването на глобалната престъпност с глобалната политика и икономика, заплахата за вида ни от причинените от човешка дейност екологични и климатични катастрофи. Не само приказните същества като змеят, самодивите и Дядо Коледа, но и „всеки Бог е мъртъв“, както възкликва още преди столетия Ницше. Загубата на вярата в „приказките за справедливостта, честността и морала“, и като следствие – ширещият се цинизъм, аморализъм и псевдо-морално лицемерие, отдавна са заместили мрежата на нравствените поверия. Но същевременно и нуждата от оценностяване на единството на всички с всичкото чрез нравствени поверия, както и склонността към митотворчество чрез мисленето с нравствени архетипове с образцов характер продължават да съществуват и да са все така силно мотивиращи поведението и самосъзнанието (а и несъзнаваното) на съвременниците, както са били и при появата на фолклорното изкуство в праисторията. И независимо от разпада им, те поне частично устояват като вътрешно-психични колективни културни предразположения. 

Нерядко обаче деградацията на света на поверията може да доведе и до пълната им ентропия. Този процес на разпад на приказното в случая с очевидците на Втората световна война е свързан с гибелта на човечността като нравствен свръх-смисъл на всемира. Той е ясно разпознаваем и в приказването им за ужасите на бойните действия. Много показателни в това отношение са следните откъси от биографичните интервюта с очевидци на бомбардировките в София, проведени по време на проекта „Преживяната история“:

Бай Васил Ташков от село Балша, Софийско, когото интервюирах лично, обясни реакцията си към ужасите на войната така: 

"Я не съм виждал (до преди войната - б.м.) хора избити. Карат ги със снопярски литри, дека карат снопьето. Додат литри и там натоварени като снопи, едни из други, и после по напреко са наслагани, карката им висат, и със въжето отгоре опасани. И имат двайсе - трийсе души само си копат у Крива паланка, само гробища, само дупките копат, като дойде, да е готов. И това е. Че идем на ядено. Първият снаряд що падна, падна на крепостния батильон, до куфнята близо, утепа един от готвачетата. ... Яденето, а от два дена я не съм ял нито льеб, нито чорба. Избитите като видех вече какво става тука със тех, не съм ял." 

Бай Васил дотолкова се разстройва от разтърсващите си и потискащи спомени за фронта, че не издържа, на път е да се разплаче, не може повече да говори и прекратява категорично разговора на тази тема: "Сега, до тука са тия такова, военните вече не ма таковайте..." 

Васил Константинов от Берковица, въпреки че е участвал във войната, също категорично отказва да си спомня и да разказва за нея и на въпроса с какви впечатления е останал от войната отговаря: : "Беше ужас, ужас ама!... Повечето от тех, които воюваа - откачиа." 

Станка Бонева от Търговище пък описва войната със силата на страховити метафори: "Кат додаха германците, вече самолетите кат гарги както летят, ей така се спускаха, като облак"; "Германците с моторите минаваха фъррр като облак". А Елена Бетова от Годеч направо нарича войната с най-ужасяващата дума, която ѝ идва на ума: "това страшнилище", придавайки ѝ по този начин антропоморфно-демонични форми: 

"О, кой нема да помни, бре, душо? Кой нема да помни войната - това страшнилище! Като полетяха ония ми ти самолети - от тука гърми земята, а мене ми първо дете на шест месеца и я съм го увила в един чершаф и бегам по ровините, та се крием по скалите. Всичко живо - хората, що са се изпокрили. И като гърми и като трепери, въздуха трепери, земята трепери. Как нема да помниш! А като гърмат бомбите у София - тука се чуваше, трепереше земята. Страшно беше, много страшно!" 

Метафорите на очевидците рисуват войната като митично-демонично същество, сравнено с най-стихийните и зловещи образи на смъртта (хала, чудовище, земетресение, буреносен облак, гарги-лешояди). Характерно в думите им е също честото звукоподражание на тътените, картечниците, бомбите и бойните машини, което внушава усещането за неописуемост на ужаса с думи. Мотивът за „пречупването“ и полудяването също е често срещан и симптоматичен. Пагубното „страшнилище“ поглъща и погубва всяка ценност и смисъл. Под натиска на стихията му целият човешки свръх-свят се разпада, включително и структурата на езика, а дори и самите думи, самата словесност. Ето защо и безформените взривове на хаоса вече не могат да се опишат с приказване. И говореното е заменено от потоп от звукоподражания в речта на интервюираните: „бррр“; „хрррр“; „фиии“; „фъррр“. И така вярването в „човещината“ пада в жертва, заедно с устоите на всичко приказно-нравствено в човешкия душевен и духовен културен свръх-свят, също както бива убита и детската вяра в добрия „Дядо Мраз“ или в добрия „Дядо Боже“. 

Липсата на вяра в човещината обаче всъщност не убива човешкото качество „вярване“, а отваря вратите за друга митично-приказна вяра – за вярването в тоталността на Злото. А психична компенсацията за разпадащите се нравствени поверия може да бъде също и вманиачената позиция: „вярвам, защото е абсурдно“ – източник на отчаяния фанатизъм, както и на ред злотворни лични и колективни съвременни митове – от вярата, че Аллах иска да бъдат физически ликвидирани всички атеисти до вярата, че презервативите нарушават Божията промисъл или че Христос иска да се накажат абортиралите жени или да се изтребят до един всички мюсюлмани или всички хомосексуалисти; от вярата, че старците от Атон лекуват болестите си като пият белина до вярата, че всички доктори и всички медици (до един) чипират ДНК-кода на вярващите с цел да ги управляват чрез 5G-мрежи; от параноята за целящ злото на човечеството световен заговор до вярването в магьосници и митични чудовища – световни кукловоди; от вярата, че всичко гениално и смислено в човешкия свят е дело на бездушни извънземни до вярата в „панспермията“ – сиреч, че и самият човек е експеримент на безсърдечен и аморален извънземен интелект. А днешните религиозни или пара-религиозни (включително и атеистични) представи за тоталността на Злото умело се експлоатират и чрез електронните комуникационни канали, така че да изградят социално-културни парадигмални мрежи от абсурдни и зли вярвания, да се превърнат в свръх-смисъл и в абсолют, и в образци за следване, така сякаш са поверия. Така се стига до „омагьосване“ на масовото съзнание и на колективното несъзнавано, до вторично митологизиране на съвременността в глобални мащаби. Фанатичните култове от зората на ХХI век се различават предимно по думите-мантри, за които се вярва, че са свръх-ценност – например природата, нацията, либерализма, комунизма, ислямската умма, християнството или православието. Като изключим емблемите и етикетирането им, във всяко друго отношение те изглеждат сякаш като идентични, като излети от общ калъп, особено по отношение на нравствените им характеристики, в които повсеместно властва митичното поверие за тоталността на Злото. 

Това е видимата страна на нещата. Но съществува и по-невидима. Нравствените поверия биха могли да се трансформират освен в маниакални и фанатизирани „болни митологии“, също и в нефанатични, в неярки и недемонстрирани, нравствени вярвания. Такива са например вярата в човечността, в обичта и във вълшебството на живота. Фактът, че това се случило на нивото на устното междучовешко общение по между ни е може би една от причините все още да не сме се самоунищожили като човешки същества и все още да има надежда за бъдещето ни като такива.

Това е глава от предстояща книга „Културни преображения и революции в общуването. История на Невидимото за очите“.

Цитатите и позоваванията в текста са от:

Канев, П. (2015) Двете Европи, Изд. За буквите - О писменехъ, С.

Толкин, Дж., Р. Р. (1939; 2016) За вълшебните приказки - https://chitanka.info/text/47356-za-vylshebnite-prikazki

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023