Реалността преобръща представите ни. Настоящето е мисъл, с която никой не свиква. Човечеството се разболява от Книга Б-20 в най-новия разказ на Нина Желязкова.

Александър Арнаудов

Книга Б-20

Един ден жителите на Грийндей се събудиха със странното чувство, че някой ги гледа. Разбира се, в това чувство нямаше нищо плашещо, тъй като отдавна бяха свикнали с уличните камери, камерите в колата и камерите на транспортното платно, но въпреки това ги озадачи- доколкото всички го изпитаха едновременно, всички заедно- макар и никога да не си го признаха един на друг.

Същия ден излезе нов закон, който гласеше, че всеки трябва да носи предпазна тапичка, забучена в предната част на аналното си отверстие. Работата беше там, че от няколко дена във въздуха върлуваше опасен вирус, който се предаваше по въздушен път чрез изпускането на чревни газове. Този вирус причиняваше най-различни нежелани реакции в човешкото тяло- носокървене, червени пъпчици, хемороиди, хемоглобинова недостатъчност и най-опасното-желание за четене на книги. 

Вече няколко човека бяха станали жертва на безмилостната зараза. Първият документиран от тях- Пол Маклински, митничар и полу-професионален играч на батминтон от предградията на Грийндей, спечелил 4-то място в последния любителски турнир на „Гълъбите”, бил споходен от смътното желание да отвори книга в събота вечер. Не му обърнал особено внимание, тъй и като и преди се било появило веднъж, когато бил на осем годинки, учейки в часовете по древна история за книжните библиотеки, които съдържали хиляди екземпляри от различни автори по света и хората можели да заемат безплатно или срещу символична такса. След като малкият Пол изразил желанието си да види книга, баща му здравата го натупал, а майка му получила пристъп след задавяне с лучена супа, в резултат на което той завинаги се отказал от подобни мисли.

Ала в неделя сутрин, точно след първото си кафе, ексцентричната му прищявка още повече се обострила, а вечерта направо се изприщил от копнежа си да чете книга. Приятелката му, Саманта Хопкинс, чистач на роботи и вещ колекционер на листа, която го навещавала в свободния си час в понеделник сутрин, го намерила паднал на леглото почти в несвяст, облян с лепкава пот и повтарящ нещо несвързано, което звучало като „мига” и „лига”.

Тя му донесла чаша прясна вода и го утешила. Помислила си, че като миналия път бил загубил в играта на батмитон или от службата го били наказали с двадесет дена без телевизия заради грешка в разчитането на чипа на един незаконен пътник. Той малко се поосвестил и отворил очи. Тя започнала да го гали и да изпълнява „съпружеските си задължения”, като си помислила, че така ще го ободри, но точно преди да свали сутиена си, той отново проговорил, с пяна на уста, онова нещо между „мига” и „лига” и чак сега разбрала, че иска книга. 

• Не искам теб! – въздъхнал отчаяно той, успявайки най-после да събере речта си.-Искам книга!

-Ти се шегуваш! –извикала удивена Саманта.

- Не! –отвърнал уверено той.-Искам една хубава, сочна, дебела книга! 

-От къде да ти я намеря тази книга?- запитала троснато приятелката му. 

-Не знам! –изрекъл със сетни сили Пол- Но ако не ми намериш книга, ще умра.

Саманта наистина се уплашила, когато видялa побледнялото му, почти като на мъртвец лице и се затичала с всички сили по улицата.

-Книга!- крещяла тя- Дайте книга! Приятелят ми ще умре!

Накрая й намерили някаква книга с окъсани страници, хартиен боклук от 2020-та. Саманта я занесла до леглото на Пол. Той я взел с трепереща ръка, която направо се изкълчила от тежестта й. Толкова слаб бил той. 

За голямо нещастие обаче, книгата била донесена от някакъв испански емигрант през 2080-та, в чийто дом и останала до смъртта му, а после децата му я преместили някъде сред домашните си антики, където постепенно се разпарчатосала и пожълтяла като колекционерските листа на Саманта. 

Последното протягане на ръката на Пол съвпаднало с разпадането на книгата на парчета. Саманта събрала първите страници, които се мернали пред очите й от земята и ги подала на Пол. Но вече било късно. Той дори не можел да движи тялото си. 

Саманта започнала да чете. Но още с първата дума си дала сметката, че книгата била написана на чужд език, а езици, различни от английския, никой по света вече не говорел, освен университетските професори по древни езици. Така последната възможност да спаси Пол от пагубна смърт била погубена и той издъхнал в такт с испанската дума „mañana”. 

Новината за смъртта на Пол покосила всички жители на града, а по-късно и на планената, още щом я излъчили в интернационален ефир. Оказало се, че болестта на Пол, станала известна като „Книга- Б.20”, се разпространява по-бързо, от колкото можели да предположат. Още бил търсен първоизточникът на вируса, който по всяка вероятност бил хранителен продукт, произвеждан от държавата-враг Нощландия и известен под името „Млечно удоволствие”. 

„Млечно удоволстивие” беше едно иновативно поколение корнфлейкс, направено не от царевеца, а от краве мляко, втвърдено и превърнато в малки хрупкави хапки, което, поставено в течно мляко се разтваряше и придаваше нов вид, неопитван досега млечен вкус. Предполагаше се, че чрез експорта и консумацията на „Млечно удоволствие” с вируса бяха заразени директно повече от 30 000 души, които от своя страна го предаваха на повече от 15 човека дневно. 

Това принуди правителството на Грийндей да преустанови фунционирането всички обекти, предизвикващи струпването на хора, като започна с градския транспорт- по- изчисления най-опасното огнище на вируса и приключи с учебните заведения, които така или иначе никой не посещаваше, но заради увеличаването на заразените се появи такава опасност. 

Едва седмица по-късно целият свят последва примера на Грийндей, като затвори всички потенциално опасни обекти и въведе носенето на анална тапичка като задължително. Останала проблемът как властите да проверяват дали има такава тапичка или не. 

Първоначално го оставиха на личната съвест на всеки един жител, доколкото всички бяха образовани и обучени да проявяват гражданска отговорност. Но много скоро се появиха бунтовници, които отказваха да се съобразяват с общоприетите правила и безсъвестно излагаха здравето на околните в риск. Затова правителството, в първата фаза на вируса прие нови мерки, далеч по-ефективни от доверието- те проверяваха на случаен принцип кой има тапичката и кой не, спирайки различни хора на улицата в различните части от деня.

Метода на проверка беше следният- дежурният полицай махваше на избрания, който беше длъжен да спре, защото в противен случай щеше да получи глоба и лишаване от свобода в рамките на един ден, после избраният влизаше в кабинката, създадена и отредена специално за въпросните проверки, смъкваше панталона си и се навеждаше леко. Полицаят поглеждаше внимателно и реагираше според ситуацията. Ако индивидът, както беше в повечето случаи, имаше анална тапичка, полицаят го плясваше одобрително по дупето с палката, което беше знак, че проверката е приключила и можеш да вдигнеш панталона си, ако ли пък не, му слагаше белезниците и го отвеждаше в районното, където трябваше да подпише акт за съгласие да му бъде забучена въпросната тапичка. Тъй като всичко беше доброволно и живеехме в един напълно демократичен свят, хората имаха правото да не подпишат акта си и да откажат забучването на тапичка. За щастие нямаше такива или поне не бях чувала за такива. 

Разбира се, имаше и моменти, когато свалянето на аналната тапичка беше позволено. Такива бяха ходенето до тоалетната по голяма нужда и третирането срещу запек с клизма. При всички останали случаи носенето на тапичка беше абсолютно задължително, дори и при нуждата от спорадично прочистване на червата чрез газоотделяне. В подобен случай човек беше длъжен да се отдели от околните поне на метър разстояние, да се извини учтиво и да извърши своето действие, но да не сваля въпросната тапичка, тъй като това можеше да се окаже латентно за останалите в стаята. Остана въпросът какво да правят хората, живеещи в тесни пространства или намиращи се в ситуация, в която са неспособни да се движат, като раждане или опашка пред аптеката, но решение за този проблем така и не се намери. 

Главната жертва на вируса бяха старите хора, които бяха най-лабилни в психическо отношение срещу изкушението да четат книги. Но, което е по-страшното, те бяха и най-честите заразители с тази болест. Правителството се принуди да ги отдели от останалата част от обществото, като ги постави в специални карантинни болници за неопрделен период от време. Техните внуци страдаха за това, но одобриха решението на държавата, защото, както те самите се изразиха:”Ако всички баби и дядовци умрат, то целият свят ще умре, защото няма да има кой да гледа децата.”

Бедата беше, че поставяйки всички баби и дядовци на света заедно, те се заразиха взаимно и така в една трагична нощ умряха повече от 1000 човека, жертва на опасния вирус „Книга Б-20”.

Хората не останаха безучастни към тази ситуация и сами предложиха на правителството да въведе закон за забрана на носене на долни дрехи. По този начин нямаше да има нужда от бързи инспекции, тъй като с просто око щеше да се вижда кой носи анална тапичка и кой не, а измамниците и подлеците щяха да бъдат залавяни моментално. Тъй като живеехме в демократична страна и гласовете на мнозинството се приемаше незабавно, този закон бързо влезе в действие и по почти всеобща воля носенето на долни дрехи стана незаконно.  

Подобни мерки дадоха резултат и разпространението на вируса рязко спадна. Но за беда това успокои хората и те започнаха да се отнасят все по-нехайно към аналната тапичка, сваляйки я в дома си или когато играят боулинг. Това доведе до ново увеличаване на случаите и този път скалата на вируса се покачи двойно. Правителството се принуди да обнови мерките и да увеличи контрола,  въвеждайки носенето на двойна анална тапичка като задължително. 

Така човечеството се върна към проверките в специално отредените за това кабинки, където полицаят трябваше с ръкавици да провели поставена ли е двойна тапичка или не. Хората съвестно спазваха въведените закони, но когато всичко вървеше към подобрение се появи нов щам, който беше дори много по-опасен от първия, макар и да не се знаеше точно с какво. Правителството въведе закон за носене на анален щит, който заедно с двойната аналната тапичка трябваше да осигури поне с 28% по-добро предпазване от смъртносния вирус и така хората започнаха да ходят с анални щитове, които закачаха около задните си части. Появи се проблемът как да сядат и тогава правителството въведе нов закон: „Могат да се свалят аналните щитове само по време на хранене, когато се сяда и по време на дефекация, когато също се сяда.” Всички улични пейки бяха премахнати, тъй като сядането на публични места стана излишно.   

Някой предложи: „Че защо вместо мерките не започнем да произвеждаме книги?”, но такова решение рязко беше отхвърлено като малоумно поради три причини- първо, за производството на книги се изискваха много пари, които в момент на икономическа криза бяха един излишен разход, второ- нямаше кой да ги пише, тъй като всички писатели бяха мъртви от поне два века насам и трето- хората бяха свикнали и дори харесваха употребата на анална тапичка, като някои вече предлагаха да се въведе закон за тройна такава. 

Това беше причината, поради която в Грийндей и всички останали градове-държави по света, хората ходеха голи от кръста надолу. В зимните месеци, когато температурите спадаха до -15 градуса, те се обличаха с пуловери, шапки, шалове и ръкавици, но дори тогава никога не слагаха долни дрехи, за да покажат гражданска отговорност. 

Един такъв зимен ден се появи човек, който идваше от много далече. Всъщност той идваше от зората на човечеството, според съвременните археолози. Чудете се от къде се пръкна той при нас ли? Нали за това съм аз тук, за да ви разкажа...

Работата беше там, че от съседната вражеска държава, Нощландия, тъкмо бяха изобретили първо поколение машина на времето с името „Галактика”, която подготвяха за лично ползване по домовете след около единадесет месеца. Един от знаменитите учени, работещи по нея и ветеран в научните експерименти с хора, Раян Мориц, се бе предложил като пътешественик за първата изследователска експедиция в миналото, от която бе довел за целите на науката или с други думи откраднал един нищо незнаещ и неподозиращ човечец с очила и шлифер в четиредестака, запътен към метростанция Люлин през зимата на 98-ма да отнесе на баджанака си буркан с туршия. Името му беше Пешко Пешев и по време на отвличането не забеляза нищо, тъй като д-р Раян Мориц го хвана за шлифера и го дръпна точно, когато се качиха на ескалаторите. От рязкото движение на Пешко му паднаха очилата. Качвайки се по скалата на времето, нашия герой си бе помислил, че се качват нагоре към изхода. Само че стана грешка и Пешко, преди да се огледа докторът, излезе през друг портал, чрез който се озова точно в една от главните улици на Грийндей. 

Така го намираме ние сега, носейки буркана с туршия в ръцете си, объркан и късоглед, толкова късоглед, че му се привижда, че дамите не носят бельото си. Той застава по средата на улицата, заслепен от едрия сняг и се оглежда трескаво. Но от баджанака му- ни следа.

-Баджанакоу...!- провиква се той колкото му глас държи-Баджанакоу...!

Няколко човека спират забързания си ход и го поглеждат осъдително. Но той продълждава да крещи с всичка сила, защото носът му вече замръзва, всичко му е замъглено, а бурканът с туршия започва да се превръща в ледена бучка. 

Един мъж го потупва по рамото. Пешко се обръща и понечва да възкликне: „Баджанако, бре!”, но на първото „Б” се спира, давайки си сметка, че мъжа, който стои зад него е гол от кръста надолу. Пешко понечва да си намести очилата, но се сеща, че в хаоса са го бутнали и са му паднали от главата, както се случва вече за втори път тази година. За това се навежда малко по-надолу и...

Пешко не се е бил от 64-та, когато за последно натупа един негов съученик в даскало за дето беше казал, че любимият му футболен отбор е пълно лайно. Но дори тогава не му се размина, защото му счупиха очилата и две седмици вървя със синини по гърба. Въпреки всичко, незнайно от къде, в Пешко изведнъж се появява някаква исполинска сила, задвижена навярно от ракията, пита на малки глътки в метрото още от Младост III и вродената му от върлия комунизъм хомофобия и той забива един юмрук точно в лицето на доближилия се господин, който учтиво е искал само да му подшушне да си свали панталона.

-Ей, само педерасти в тоя Люлин, бе, само мръсни педерасти! Аман от педали! Съсипаха я тая държава!  –извиква Пешко и изтупва ръцете си, изумен и малко горд от самия себе си, че е успял да повали цял човек на земята с един удар.

Насъбират се хора наоколо, които предпазливо започват да анализират.

-Това сигурно е университетски професор!-предполага някой- Говори на някой много красив древен език.

-Това сигурно е уличен пърформънс по случай Деня на демокрацията. –предполага друг, макар че Денят на демокрацията е след две седмици.

- Това сигурно е някой неваксиниран! –предполага трети. –Неваксинираните са способни на агресия! 

Накрая се намесва полиция. Един от полицаите се доближава бавно до Пешко и започва да преговаря с най-любезния тон, на който е способен:

-Господине, най-учтиво ви молим да си свалите панталоните. Поканен сте на анална проверка. 

Пешо е учил малко английски в училище, достатъчно за да каже “Hi” и “Thank you!”, но крайно недостатъчно, за да разбере какво му говорят, до степен, в която думите на полицая му прозвучават като: «Сър, уий рий спектфули бег ю ту тейк оф йоор клоуц, ю аа ийн вайтед фооо ъм ей на чек тъп.» Пешко се оглежда опулен и малко засрамен, готов даже се извини. «Те и педерастите са хора.»- засмутолелва той.»Аз не съм чек и тъп, ама разберете мъ и вий, че все пак човека мъ нападна в гръб.» Но когато вместо да го оставят да си ходи по живо, по здраво, му свалят панталоните и се опитват да го накарат да се наведе, тази исполинска мощ, останала от предците му Левски, Раковски и Ботев се възражда отново. Той решава с всички сили да се бори в името на родината срещу педерастите и този път без изобщо да се замисли, забива буркана с туршията в главата на първия, а после и на останалите два полицая, притичали се на помощ. Това кара хората на улицата да закрещят истерично, тъй като никой от тях не е виждал по-рано кръв, а още по-малко пък мъртви хора. Някои от тях избягват, а други се втурват да спасяват държавата си от тероризма, отиващи да се бият за първи и последен път с нашия Пешко. 

Много от тях умират, а други си отиват със сериозни наранявания по главата. Но в един момент буркана с туршията не издържа и се чупи в главата на един младеж с пуловер на трепетлики, точно когато Пешко вика, осенен от някакво страстно вдъхновение:»Умри, педераст!» Тогава останалите го докопват и го повалят с няколко ритника. Но през това време са се появили привърженици на бунтовника, които се бият в негова защита и така светът става свидетел на първата гражданска война от хиляда години насам. 

Тя приключва с 8000 ранени и 15 000 мъртви. Пешко е един от последните, макар и никога да не разбира, че си е отишъл с около 1500 години по-късно, от колко е отредено за средния човешки живот. 

Същата вечер по новините в България през 98-ма предават, че е изчезнал таксиметров шофьор с жена и две котки, известен под името Пешко Пешев, последно видян консумиращ безцветна течност по маршрута на червената линия в столичното метро, а по новините в Грийндей- че днес светът е достигнал до фатален свъхрекорд на жертвите на Книга-Б.20.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021