Селда

Лице с острие - брадичка. Гръдният кош - изпъчен. Започваме.

Протяга ръка и кърви, повдига  крак и кърви, усуква се по оста си и кърви, тича до тоалетната. Голямата лампа продължава да маркира мястото ѝ върху картона с ярка, кръгла щампа.

Такава е твоята воля, творецо, ти, който си мъртъв, защото избра да не се родиш, ти, който умираш веднъж месечно, а тя те събира старателно в силиконовата си чашка и те изхвърля обратно в природата, прах при прахта, плът при плътта, бог в канализацията. 

Нито един човешки поглед не бива да се върти около този свещен акт. Гладката порцеланова кожа на тоалетната чиния те поема, ти се плъзгаш като сластен кървав ангел и се разтваряш в нови, човешки форми, които едва третото натискане на копчето ще разпръсне изцяло. 

Връща се - при живите, при погледа. Живото има нужда от погледа на други живи, иначе може да се окаже, че е мъртво, че хладния въздух е всъщност порцелан, че порцеланът е ковчег, от който не може да излезе. Не драматизира, нищо че се връща от тоалетната, нищо че току-що е погребала бог, нищо. Да умираш не е повече от едно чувство. Разположено в кръга от ярка светлина.

Повдига крак, начало на пирует. Замайване. Край.

По-късно някой я настанява пред чиния със селда. Принцеса Селда рови в чинията си и в интернет: как да почистя тоалетната чиния, за да не личат следите от бог?

Свободна ли си, пита рибата. От какво? Религия, съвест, планове. А тази тъга? Тази тъга, която винаги има вкус на нещо развалено?

В името на Девата, на клиториса, на всички изгубени шансове, свободна съм - крещи тя. В името на майката, която не стои в този кръг от светлина. 

Светкавица. Окото зад камерата не говори, не смее да говори. Аз съм свободна да кървя. Аз съм свободна да убивам бог, месец след месец. Ето костите му, забити в гърлото ми. 

Светкавица, а после един мъжки глас - преекспонирахме.

Писмо за Ели

Ели, незнам дали си толкова щастлива, защото ти липсва буквата на отрицанието или заради тази пластмасова поредица от чашки, пълни с тропически острови. Бедрото ти се притиска до мен и ти казваш, че имаме един и същ баща и че той е на сто и петдесет милиона километра от нас, от другата страна на земното кълбо, затова и сега сме толкова сами, но пък можем да правим каквото си искаме. Опитвам се да се държа далеч от теб, но се спъвам в красотата ти и времето се сгъва, а пространството втечнява.

Щастието тази нощ няма да се вмести в стих. То не е ритъм, не е музика, то запълва всички сетива като морска вода, когато скочиш от високо и се забиеш с космическо бръмчене в прохладните, солени дълбини. Влиза в ушите, замъглява очите, завърта тялото в произволни спирали. Продължава около четири-пет часа. Бащата се буди на хоризонта, медночервена прозявка, ние се споглеждаме смутено, аз виждам за пръв път човешките ти черти и се ужасявам, че аз също ги имам.

От полунощ, когато изгря тежката луна, танцуваш на метър от мен и повтаряш движенията ми. Кълбо от светлина, което ме кара да трептя високо честотно, с бързи и силни вибрации, за да те предизвикам или да те изморя. Смущава ме близначеството на мускулите ни, лекотата, с която продължаваш дъгите ми. Ти се взираш с нескрито запленение, по някое време един завлечен мъжки глас ми прошепва: пази това дете от себе си или ти се пази от него. Аз ти обръщам гръб, взирам се в звездите, затварям очи, но нищо не спира въртенето на клетъчно ниво, Ели. Аз нищо не мога да отрека, въпреки буквата си, а ти дори не се и опитваш. Ти се приближаваш като стържеща, нагорещена стомана, не чувам никаква музика вече, само това бръмчене между аз и ти. Притискаш се към мен с алиби от подивялата тълпа наоколо и заговоряш на език, който не разбирам, защото не искам да разбирам никакви думи, защото щастието е отвъд тях и ти си отвъд тях и моето страхливо сърце знае колко малко време ми е позволено да прекарам на това място. Ти се засмиваш и ме заливаш с остатъците от тропическия си коктейл и с изобилие от космическа, светеща кожа. Движим се толкова бързо и в такъв синхрон, че всички около нас се разпръскват, и когато остават само бетона и счупените бутилки по него и тишината на тази уморена земя, трябва да скочим. Прегърнати от морската вода около нас, се сливаме в черупката на щастието. Ръката ти е по-силна от моята, разхлабваш я едва когато яростта на изгрева не може да се отрече. Тогава аз си възвръщам първоначалната сила, умножена по твоята, и те дърпам да си тръгваме. Земята обаче е от веднъж толкова светла, че те губя.

Ако не беше ти, щях да се удавя, Ели, ти разбра, че ми трябва липсата на въздух, за да дишам. Ти ще се пазиш сама, с това летящо, трептящо име, а аз съм някъде в моята тъмна галактика, където никога повече няма да ме видиш, под кожата на слънцето.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023