Диалогичната форма често е добър похват за разговор със себе си. Но когато говориш със смъртта за надеждата си, никога не знаеш кога ще сложи точка на диалога.

Ива Спиридонова

1.

Тя: Усещаш ли, напрежението?
Той: Винаги съм го усещал в дълбокото си безсъние. Особено снощи!
Тя: Бирата ти е празна.
Той: Като душата ми...
Тя: Оттам тръгва всичко, с твоето вродено съмнение, което се разраства като гъба в
теб и те задушава като рак... 
Та ти нямаш нужда от мен! Oще не си готов и искаш време, нали?
Той: Мнооого време, но няма да ми стигне!
Тя: Затова ли ме извика сега?! Желаеше ме много силно, усетих те там, нависоко, до хаспела, искаше да полетиш в танц с мен, но уви, ти се спря...
Той: Ха, не знаех че си пристрастна!
Тя: Не, просто си върша работата, а при теб все не се получава...
Той: Да... уплаших се... Може би беше, инстинкта ми или страх от последствията... и всичко това след толкова много години...
Тя: Защото я обичаш и нищо не може да те спре, освен Аз и времето, колебаеш се вече, а си едва в началото и съмнението изяжда времето ти. Бавно, много бавно с инерцията на самотата ти...
...

Той се обърна и запали цигара с безразличие, докато контраста на деня се връщаше в своята матрица.

2

Тя: Дъхът ти е като препускащ миг между деня и нощта. Винаги забравяш нещо, когато се будиш сутрин.
Той: Какво?
Тя: Това, че времето е в теб и ти си в мен...
Той: Като жертвоприношение пред Вселената в черно-бялата точка на деня се разпадат парчетата от стената на изгубената надежда.
Тя: Ще те стигна преди надеждата!..
Той: Още съм в полетата, откъдето тръгнах, може би помниш следите в очите на всеки, който се изгуби в тях?
Тя: Ако си тръгнал към мен, си закъснял...
Той: Защо?!
Тя: Не обичам нерешителните, трудни са!
Той: Ами да, аз по рождение съм такъв.
Тя: Това е една малка надежда за теб. Сега нямам време, но знам, че знаеш много добре, че си в мен.
...

Докато той се усмихна, тя изчезна.

3.

Тя: Тя е началото на края и края на началото...
Той: Да!
Тя: Толкова много животи я търсеше и все още не си готов?!
Той: Никога няма да бъда и ще я следвам всеки следващ!
Тя: Знаеш, че няма да те чакам, безпристрастна съм!
Той: Знам, защото това е затваряне на цикъл, който в същото време се отваря...
Тя: За вас, хората, надеждата е всичко, но за мен е просто отмерване на пулса на сърцето ти, докато спре.
Той: Ще остана белязан, надълбоко от нея! До следващия път!
Тя: Не се оставяй на мен и знай, че всичко е с времето си!
...

Той просто погледна към луната и изстина за миг.

4.

Тя: Страхуваш се от надеждата или просто бягаш от нея?
Той: Просто не мога да ѝ се оставя, голяма е като всичко, което не мога да понеса.
Тя: Пресъхването е бавно и тръгва от гърлото, надолу където оставяш следи в душата си, отпреди това, което е!
Той: Това ме преследва откакто се помня и не мога да се отделя от него, сякаш е част от мен!
Тя: Първичното е сурово като живота, отдаваш му се като започне, като знаеш много добре че ще се забива надълбоко в сърцето ти!
Той: Много добре знам, до болка и не съм забравил, че ми се е случвало и преди!
Тя: Забиваш котви надълбоко, за да не те откъсна от нея, но като дойде времето ти, не трябва да има колебание в теб!
Той: Времето е относително!
Тя: Не се надявай!
...

Обърнах се в съня си и усетих присъствието ѝ.

5.

Тя: Тя не ти вярва на обещанията, нали?
Той: Не сме го преживели още.
Тя: Но ти е познато.
Той: Да, минаха 30 години и съм в същата ситуация, за да надделея себе си.
Тя: Ще успееш ли?
Той: Имам ли избор, ако не го направя сега, никога да го направя!
Тя: Търпелива съм и ще те чакам.
Той: Надявам се когато дойдеш, да съм приключил!
Тя: Няма гаранция кога ще дойда.
...

Остана само тишината, която е суха като пустинята.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023