Тъгата ни отминава. Наследяваме забравата захвърлена в сърцето на зимата. Улавяме вълните в прозата на Марин Маринов.

Александър Арнаудов

АЛИЛУЯ, ДО

1

Трудно е, все пак, за разбиране защо човек трябва да носи тегобите на други животи, да носи тъгата на други хора, които са отминали или даже не познава, да обиква скръбта, когато тя отмахва паяжините на забравата с меланхолните си пръсти и ни достига, тази кръвна памет, наследена по някаква несвършваща причина, вероятно за да оцелеем в зле прикритата си самотност, се наслагва през животите ни - такт по такт, като отмерване с махалото на стенен часовник, кратки съобщения с кукувичи глас, винаги окончателни с единственото право на спомен, докато минаваме от разказ в разказ всеки ден и гледаме как розите горят, подобно на високи бели свещи в сърцето на зимата. Поне мога да избирам спомените си, макар да извират хаотично от всякъде, един през друг, дори от скъсаното копче на ленената ми риза, захвърлена отдавна в скрина, / виж това лице от снимката, някога младо, как разтегля восъчните си бръчки/; мога и да споменавам небесното момиче в някоя от непоносимите си вечери, с очи помръкнали от самота в морето, което се разтвори в слънчевите вихрушки на една мъглива утрин, докато връзвах лодката за дървената скеля и слушах накъсания синтаксис на дроздовете в близката горичка.

2

Стоеше сама насред стаята, поклащаше глава, малко повече вляво, монотонно, както монотонно и тихо се застигаха думите й, толкова кротки и лишени от емоция, като разказване на нечий сън в компанията на приятели, отнесени в късните часове на нощта, "чуй, гъските прелитат ниско, захладнява вече, есен е;" започнало беше да се здрачава и иззад фините шарки на тюлените пердета се процеждаше унилата светлина на свечеряването, "тя си тръгна на този ден, отначало не разбрах, че се отдалечава, беше само мъничката ми шушулка, мокра от пороя, сварил я на поляната да си говори с водните костенурки под трите дървета, сплетени като хралупа, стояла дълго там, вцепенена и подгизнала, докато се лутах под водната завеса край реката, спъвах се из храсталаците, плъзгах се по тинестия бряг и виках, виках, после я усетих как се блъсна в мен, сякаш падна от небето с пороя и прискимтя, като я притиснах в полите си. Не помниш този ден, не помниш големия дъжд, който не спря дни наред, докато не издави всичко де що стигна в ниското, докато не покри с тиня цялата низина до морето. Не те виня, ти беше в Енея тогава, в извития като полумесец залив с белия варовит пясък, помня го от двете ти писма и джамията с моллата, три пъти на ден, знам за черните ветрове от пустинята, дето пълнят очите с червена прах и чак си плакал от нея. Него ден плака ли, кажи, плака ли?"

Наистина ми трябваше време, точно някакво време, за да осъзная, но как да отброя отминаващите или идващите минути, не става със свиване на пръстите, с броенето на ум също, по простата причина, че няма какво да се брои, когато си край морето в този мистичен следобед, толкова горещ и ослепителен, застинал с така наситените и преливащи се цветове, като в наивистичен акварел и се виждаш в него някак отстрани с мъглявото усещане за капан, който дори не те задържа, можеш да го подминеш, стига да ти се иска, но не ти се иска, трябваше ми наистина само някакво време, за да осъзная, че това са моите мъртъвци, цяла група подскачаща по плажа като деца, - пускаха хартиени лодки в зелената вода между тръстиките, притичваха до края на устието да ги уловят преди вълните, пускаха ги отново докато потънат разкашнати, други дърпаха хвърчила по бриза, дори прадядо ми, помня го от някаква старинна снимка, млад, във войнишка униформа от Първата световна война и навуща, как викаше само и търсеше канап в джобовете си да отпусне още по-високо хвърчилото, но канап нямаше, обръщаше се към мен и аз вдигах рамене съвсем естествено - питаха ме за ежедневни неща, толкова обикновени, бих казал досадни, ако не бяха взрените им внимателно очи, от места които трябваше да са кухини, ама, не, не бяха кухини, а просто очи, само че взрени внимателно в мен и очакващи отговори, с красивото проблясване на случаен лъч в зениците им от косата светлина на следобеда; да, добра беше реколтата това лято, в началото на юни разорах тировете на картофената нива и събрах цели купища, дъхтящи на топла пръст, разработих усърдно и зеленчуковата градина, засях навреме, доматите, пипера, конструкциите на краставичките се отрупаха с плод, водата по вадите вървеше редовно и от обилното поливане всичко наедря и увисна по корените; моите са, наистина са моите и колкото да се опитвах да подмина този факт, не е възможно това да се случва, малката пак се втурваше в морето, шмугваше се някак покрай погледа ми и докато се обърна, кафявото й изпечено телце е вече до половина сред вълните, белите им гребени я заливат и се отдръпват, смее се звънко през пясъка на плажа, изравнен от вятъра без никакви следи по него, идеално чист с лъскавите си люспички сол и някое перо от птица, наблизо е, а сякаш вика от горещите дюни на някаква пустиня, от други брегове с чужди аромати, отвъд омарата по хоризонта.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022