Авторката споделя за себе си: ”Казвам се Лилия Варадинова и съм завършила специалност "Българска филология" в СУ "Св. Климент Охридски" през 2017 г. Участвала съм в курс по творческо писане към издателство "Колибри", а в момента продължавам образованието си в магистърската програма "Литературата - творческото писане"отново в Софийския университет. Използвам случая да Ви поканя и на изложба, на която съм доброволец през свободното си време.

Меланхолия

„Меланхолията е качество, присъщо на начина на изчезване на смисъла, на начина на изветряване на смисъла във функциониращите системи. И ние всички сме меланхолични…Навсякъде, винаги системата е твърде силна: хегемонна.“

Жан Бодрияр „Симулация и симулакрум“

Ставам сутринта в шест. Кухнята мирише на миши изпражнения. Мия си зъбите, обличам се. Изминавам маршрута, който след толкова изминавания, се е превърнал в пръстов отпечатък върху съзнанието ми. Краката ми следват очертанията му. Пия рядко кафе от голяма чаша. Нареждам се на опашка и чакам след редица от бледи, безизразни лица. Моето не се различава и никой не ме забелязва. Това ме успокоява и изправям гордо гръб – този път съм на правилното място. Легализация, печати, мастило, подписи, заверки. На крачка съм от своя заветен апостил, но няма да е днес.Работното време изтича. Излизам на улицата леко запотен. Като бръснач ме прорязва прозрението, че ми е разрешено да ходя по улици, кръстени на трагично загинали на сцената на Историята, а не мога да прекрача линията пред гишето.

***

Будилник в шест сутринта. Отивам в кухнята да закуся. Мирише силно на миши изпражнения. Мия си зъбите, обличам се. Заставам пред гише № 8, после - №5, след него отивам към № 2. Тръгвам си благодарен, защото от гише № 2 ме упътиха към гише № 8. Знам къде да отида утре, за да успея. На улицата има мъртва котка. Никой не забелязва, но не я настъпва. Съзерцавах я дълго и за момент си представих, че съм на нейно място. Щяха да кръстят улицата на мен. Това трагична смърт ли беше? Зашлевих се мисловно за глупостта си, но пеперудите в стомаха ми не умряха, а продължиха да пърхат с крилца. Толкова приятен гъдел. Желание.

***

Шест часа сутринта. Мога да разрежа миризмата на миши изпражнения с нож за масло. Закусвам, мия си зъбите и се обличам. Отивам до гишето, за да чакам. Приключвам бързо и излизам. Утре отново ще съм там. Две момчета бият свой приятел, момиче снима с телефон и яде чипс. Сядам на съседната пейка и затварям очи. Клепачите ми са достатъчно плътни, но не взех шапката, която покрива ушите ми. Тревожно. Тъгата напира.

***

Някой чука на вратата, но аз не мога да отворя. Тичам към линията пред гишето, която се отдалечава с всяка моя крачка. Задъхвам се, ставите ми се разхлабват, сърцето ми се уголемява и завзема всичките ми органи. Протягам ръка за помощ и будилникът ме събужда точно в шест сутринта. Не искам да влизам в реалността, но нямам време за още сънуване. Не обръщам внимание на миризмата от миши изпражнения. И за нея нямам време. Работното време на гишето започва.

***

Няма будилник, няма миризма, няма дори време. Най-накрая успях да премина лентата. Беше тази на перона в метростанцията. Тъгата ми излезе наяве заедно с всичките ми вътрешности.

На екрана

Гледам филм за война. Нападенията са под звуците на Вагнер.

Кръв и тъмно червена плът зацапват гладката повърхност на екрана. Тътенът на оръдията прорязва тъпанчетата ми.

Критиците крещят: Войната е истинска. Отворете си очите.

Тялото ми натежава.Задържам вода и тъга. Купувам си спасителна консерва с рециклирани чувства и пакетче пуканки.

***

Прожектират филм за епидемия от непознат вирус. В залата всички сме сковани от ужас.

Маската ми пречи да ям пуканки. Покрива цялото ми лице без очите. Въздъхвам с облекчение.

Критиците крещят: Пандемията е истинска. Четете вестници.

Не мога да дишам, но виждам добре. Купувам си вестник с афиша за новите филми. Прочитът му изисква дезинфекция на ръцете и търпение.

***

Не ми се излиза. Ще си остана вкъщи. Прожектират филм за човек, който чете вестник в хола си. Критиците мълчат. Твърде авангардно е за вкуса им.

Потъвам в удобството на креслото. Тишината е плътна като завеса. Шумолят само страниците на вестника. Нямам търпение да гледам новия филм.

Криоленд

Вие сте вашите желания!

Времето е замразено. Купете си с вкус на 60-те, 80-те или 90-те. На промоция е това от новото хилядолетие. Хората се тълпят на опашки и примлясват от удоволствие. Щастието е по-плътно от най-гъстата мъгла. Изглежда, че ще трае вечно, но всичко приключва с изгасянето на лампите. На празния паркинг е паркиран само автомобила на продавача. Вече не е цветен и усмихнат. Прибира се уморен, завива се със самотата си и сънува, че работи. Тълпата расте непрекъснато, но никой не може да го събуди. Криоленд го сънува.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022