Бялата тишина е отстъствие. Разтваряме се в дъжда. Утрото остава в чашата и прелива в сезона забравен от Евгения Динева.

Александър Арнаудов

Бяла тишина

Самота- ж.р. ед.ч.

Речниково значение на думата : Прекарване без други хора. Отсъствие на живи същества. Пустош. Тя може да произтича от преднамерен избор, немърлив външен вид, отблъскващи персонални навици. Симптомите на наложената без желанието на индивида изолация често включват: Безпокойство, слухови и визуални илюзии, изкривяване на възприятията за пространство и време.

Общо казано хората определят самотата като:

- невъзможността да общуваш с хората за нещата, които са важни за теб.

Виж също : изовставеност, мъка, наутешимост, пустиня. Интимност.

Ти я определяш като: желанието да можеш да се изгубиш, да се разтвориш в небето, дъжда, в пода, леглото.

07:46, неделя.

Утрото е мрачно, мирише на цигарите от снощи и виното, останало в чашата. Напомняш си, че трябва да спреш да пушиш или поне да не е толкова много. Успяваш да се добереш до кухнята, където поглеждаш през прозореца и виждаш, че навън всичко е побеляло.

– А, да. Валя цяла нощ все пак – напомняш си. На глас.

Дори птиците не нарушават тишината, но пък и зимата не е точно времето за птичи песни. Светът изглежда красиво притихнал, моментно сякаш е спрял. А ти толкова му се мръщиш и го ненавиждаш. Изглежда разглобен, после отново набързо събран, но с всичките му части на грешните места. Затваряш очи – не искаш да го гледаш.

И тогава съзнанието ти го изравя за пореден път. Излиза първо лицето му, а после чуваш гласа му. Стои до теб и си говорите, смеете се на всичко и всички и вярваш, че няма човек, който да те познава по-добре от него. Приближаваш се, а това, че той не помръдва и не прави крачка към теб, е в болезнен контраст с треперещото ти сърце.

– Съжалявам, не мога. Наистина – промълвява той. – Яна е вече в шестия месец и не знам... Не искам да я наранявам повече.

Яна. Какво хубаво име, мислиш си. За пръв път я нарича по име пред теб. Не че ти не знаеше как се казва разбира се.

Тогава нещо в теб се прекършва. Опитваш се да си спомниш кога чувството на увлечение премина в нещо по-силно и кога неприязънта отиде някъде в крайностите, а границите се размиха. Вече не можеш да си спомниш къде започва любовта и къде свършва цялата тази ненавист. Някъде беше чела, че радостта и тъгата лежат на един емоционален спектър. Може би с всичко е така – едно въже, два края.

Отваряш очи и пак на глас казваш:

– Вече няма значение и без това.

Пускаш кафе машината и отиваш да си миеш зъбите. По плочките в банята лази огромна черна хлебарка, която се шмугва толкова бързо в канала, че дори не ти оставя време да реагираш. Чудиш се дали е успяла да полази навсякъде и се връщаш обратно в кухнята за кафето. Отнякъде вибрира телефон. Може би е на съседите от горния етаж. Осъзнаваш, че не знаеш къде всъщност е твоят, но няма значение. Тогава поглеждаш отново към бялата тишина.

Самотата е да наблюдаваш света през зацапания си прозорец. Да гледаш как децата са вече навън, скачат и се смеят, защото нямат търпение да започнат да правят снежни човеци, и това да те натъжава. Самотата е и някакъв сезон или време от годината. Самота е също да пазаруваш винаги за един човек.

Е, добре, де.

Взимаш си палтото и излизаш навън. Млякото е свършило. А май ти трябва и нова четка за зъби.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022