Подреждаме страданието в страници. Животът е забавачница на времето. Намираме реалността в разказа на Атанас Петров.

Александър Арнаудов

Подарък, неделя привечер

   Денят си беше достатъчно улав. Спасявах Ивановите - Лили и Мими, от калта край битака. Лежаха си захвърлени, милите, с изпокъсани обложки и не чак толкова надраскан винил, редом с угарки и недоизпита бира, замръзнали в кишата, но все така вечни.
  Щанцата - машинка от средата на 19 -я век, си беше решила, че не и се работи и се опъваше със своите си четири тона, и не искаше чугунена  да припява в синхрон, но не издържа на милите ми думи, касаещи майка и. 
  На Дани - боксьорчето, така си го бях кръстил, понеже раздаваше ъперкъти на разюзданите поетеси в страницата си....Смело момче… Вече не познавам грозна жена, макар и разюздана...Ама той си знае. Не си поплюва. Та на Дани му спретнах и изпратих китка лудости - римушки за поредния му проект.  На Юлето Р. й подредих страданията в странички, надявайки се да я направя щастлива / по неподходящия начин /. И кой ли е подходящият начин да направиш една жена щастлива?. Не смея даже и да си го помисля... 
  И така.

   Ето ме изтърбушен, прегърбен и пребит от неделята, изоставен от музите, за които животът е някаква забавачница, в която децата порастват и се учат на думички, с които да разпознават цветовете на облаците. Без дъх и  толкова затънал в реалността, че ми иде да крещя!

   Не крещя.

   Просвам се на кревата, прегърнал топлината на парното, и ми се иска да умра или заспя.../което дойде първо /.
  На вратата се звъни.
  На прага - красив младеж – целият в черно, в черен костюм, с черна копринена риза и черна вратовръзка. На главата черно Борсалино.
  - Търся номер 7 ?
  - Познаваме ли се? – питам троснат като щанцата, на която и, нали разбирате , майката.
  - Та ние сме приятели - усмихна се момъкът в черно и кротко продължи - Даниелс, Джак Даниелс от Тенеси, Америка...
  Беше ми трудно да съобразявам, и първото, което ми дойде на ум, и за което се сетих, бе сестра ми, която не бях виждал с години, и която потърси в Америка спасение от нашата си реалност. Мога ли да я виня? Проклетата Америка.. Пустият му Чикаго… Но къде Тенеси, къде Илинойс?.... Но ми липсва, липсва.. Толкова ми липсва, особено след смъртта на майка ми.....Толкова ми е объркано..
  - Братовчед съм на Джони - вметна младежът с широка усмивка - Ние се обичаме! - промълви тихо в полутон и прекрачи прага ми.
  "Джони?" 

   "Обичаме?"…

    Предадох се. 

    Протегнах ръце и го прегърнах, впивайки жадни устни в неговите..

    И така цяла нощ. 

    Истински подарък.
    Реалност…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021