7. 30 в книжарницата. Към продавачката:
- Не мога да намеря Effie Briest на Теодор Фонтание.
- Изчерпана е г-н Томов
- Добре. Искам тогава Юисманс.
/ щрак- щрак- щрак на компа/
- И той е изчерпан.
- Чудесно. Ами Лаокоон на Лесинг?
/ щрак- щрак- щрак на компа/
- Той отдавна е изчерпан.
- Изчерпан. Ами Хемингуей?
/ щрак- щрак на компа/
- На Хемингуей има всичко. Всичко.
- Хубаво, ама не ми се чете Хемингуей.
- Г-н Томов, трябва да затваряме.
- Да затваряте ли? Помислих че сте non stop. Знаете ли, че по време на бомбардировките над Югославия е имало книжарници, които са работели 24 часа?
- Г-н Томов, охраната ли искате да извикам?

Слави Томов

*
Много пари съм хвърлял по Vip куртизанки. Идваха - заминаваха си и нищо след тях. Зяпах по цели нощи бойци из арените; движех елегантен из баровете; ядях полуготова храна. Случвало се е да се прибера и със сцепена устна заради спречквания. Безпътна работа. Лоша. Но, когато един мъж намери любовта на живота си се спира. Замисля се. Стига толкова. Стига сополиви ритуали. Стига инфантилни изпълнения. Господ ми даде тази жена. Много я обичам аз. И съм ѝ забранил да готви. Аз искам да ѝ готвя. Закуските рано сутрин в леглото да ѝ поднасям. Да я направя щастлива. Туй то, всяко нещо с времето си

*
Снощи, като героя на Herman Melville Бартълби си легнах аз около 9 часа. Присъни ми се, че е дълбоко лято, лежа на един шезлонг на Бургаския плаж, пия бира, закривам театрално с пръст сърфистите в далечината, а до мен хубавата Албертин (героинята на Proust) тен хващаше по монокини. Мислех си, ето, в Рая си попаднал вече, Слави. Каква Божествена идилия, за която само Thomas Mann и Nabokov биха могли да пишат. По едно време се събуждам и сънят ми изтече като топчета на скъсан combolon ( броеница). Исусе! ТЪТЕН. ЛАВА. ФОЙЕРВЕКИ. ОГЪН И ЖУПЕЛ СЕ СИПЯТ ОТ НЕБЕТО. СЯКАШ АНТИХРИСТЪТ ИДВАШЕ С КОННИЦИТЕ СИ ДА СЕ БИЕ С АРМИИТЕ НА СВЕТЛИНАТА, както John Milton ги описва в Paradise Lost. Неописуема небесна плеоназмена оргия. Стреснах се аз. Може някой Гетсби да си правеше частно парти на небесата. Щях да звънна аз на 112 за нарушаване на обществения ред, но се успокоих. Завих се през глава с моя пухен юрган и току-що се събудих за новата 2021...

*
Да чукна на дърво, откакто се появи covid 19 дори не съм и кихнал. Толкова хора тръшна, а мен ме подминава с пренебрежение и това е. Небесният архитект други роли ми праща (като абцеса ми на зъба), но не и този вече тавтологичен вирус. Явно имам изградена силна имунна система заради адреналина от тези гладиаторски мачове, които всяка вечер зяпам. Мисля си, че ако утре се появи някой друг щам, по-скоро летяща чиния би ми се стоварила на главата или Тереза Авилска би ми се обяснила в любов, отколкото това което се случва на всички...

*
Човек не е това, което изглежда. "Видимото мами", както Thomas Bernhard казва. Няма лошо, приличам на мавър или Дагестанеца с тази моя брада, ама хората така първосигнално ме възприемат. Често, след работа ходех в едно кафене; покой да видя, последните литературни новини да изчета и в туй кафе имаше винаги едно семейство с една красива жена, което винаги ми казваше: - As-Salaam-Alaikum, effendi. Един път. Два пъти. Три пъти. На четвъртия път се заинтересувах. Исусе. Тази жена (Сибила) ѝ беше името и от любов пропаднала по мен. Скроих ѝ насаме среща, казах ѝ (ръцете ѝ потни в моите държах): Сибила, намери си някой по-харен мъж, аз съм развей прах, не съм сериозен; тя, милата ме гледа с очите си зелени като Ливански кедър; прави театрална "дупка" в земята и отсича: теб избрах. Брех! Добавям: Сибила, явно на някой твой ти напомням минал любим с тази брада, ама да знаеш че съм Християнин. Тя пак. Ако съм я пренебрегнел още малко щяла край на живота си да сложи и да ми тежало туй на съвестта. Успокоявам я. Чай и поръчвам. Не и не! Пристига баща ѝ. Броеница върти. Цигара пуши. Идва му да ме убие. Дърпа ме настрани по мъжката. Говори ми да се вразумя. На изток щели да ме отведат. В палат. Сибила дори не искала да се храни. Само името ми повтаряла и ходела при планински ходжи магията да развалят. Обсебена от мен била. Дори решила да ме отрови или кама в сърцето ми да забие. Идея съм си бил нямал, как щяла да ми отмъсти ако не ѝ отвърна на страстта. Избягах аз. И днес реших да се обръсна. Обръснах се. И заприличах на френско колежанче от 60-те. Преобразих се. И пак срещам Сибила. Не може да ме познае. Взира се в мен. Оглежда ме. Аз ли съм бил? Викам и: Сибила, освободи ли се от грешните си фантазии най-накрая. Тя, стои, мълчи и изведнъж ми вика: същият си, ама къде ти е брадата?

Витя

Липсват ми тези велики времена на чест и достойнство. Липсват ми всички тези улични ритуали, в които имаше дързост и смелост; уважение и дори - джентълменство. За тях, би могъл да пише Jack London или John Fante, сигурно и Nabokov, Hemingway или Ezra Pound, който никога е нямал усет за боксови удари.
По това време всички се биехме след училище. Биехме се заради момичета. Биехме се заради обиди. Биехме се заради накърнено достойнство. Биехме се, защото обичахме да се бием. Много. пъти съм се прибирал или с избит зъб. Или със сцепена устна. Или с леко затворено око. Велики времена бяха. Erskine Caldwell ги описва подобни.
Не бих могъл всичко да разкажа. Как преди всяка среща "боецът" си сваляше палтото, навиваше ръкавите на ризата, даваше часовника си на секунданта, момчетата ни заобикаляха. И се почваше...Красиви и незабравими моменти...
За жалост, сега хората не се бият истински, но си отмъщават по подмолни и низки начини; без правила, без гонгове, без съдии...
Всичко това дължа на Витя - моят секундант. Моите успешни и моите не толкова успешни спречквания на "арената". Витя. Помня, че винаги когато ме сгънеха лошо, Витя скачаше, хващаше противника, извиваше му ръцете и ми казваше да удрям. Не беше честно. Не може да удрям по такъв противник. В епилога всички скачаха от недоволство. И ставаше огромно меле. Витя и аз - срещу всички. И като боят свършеше, с Витя се оттегляхме да пушим, да оплакваме аркадите си и да се заканваме за отмъщение...

*
Когато навън вали. Всички си умират да цитират Богомил Райнов в "Няма нищо по-хубаво от лошото време". Клише. В много западни романи вали. И при Faulkner вали и при Juan Carlos Onetti вали. И при Javier Marias вали. И при Aragon вали дъжд. Всички писатели си умират да описват валежи. От два дена и в Бургас вали. Вали и това ме прави много радостен. От първия локдаун не съм се бръснал и вече съм заприличал на херой на Мелвил или на Конрад. Все такива ги описват те моряците: с огромни бради, с татуировки и се наливат с ром из палубите. Аз палуба нямам. Живея в Ателие и само една боксова круша имам. Сутрин правя по 600 лицеви опори и се къпя с ледена вода. Одеве отидох до месарницата. Свински джолан си купих. Над две кила отиде. И Бургаска биричка си купих. Опаковаха ми джоланчето в целофан, метнах го през рамо като пещерен човек и към вкъщи. Подправки му турих. И във фурната. Седнах аз на плажния си шезлонг в стаята, както Thomas Mann в есетата си. Налях си бира и се загледах в стари боксови мачове на Tuson Fury с Deontay Wilder. Е, туй ако не е щастие, какво друго да е...

Undiú

Вила Dolphino се намира много на юг в Alentejo; онзи топъл вятър сигурно е заличил с болните си покрови тази история, която Joao ми разказа около пристанището въртейки в пръстите си разпятието на небесния отец. Използваше много португалски думи, вмъкваше испански и английски; беше облечен в бял костюм както Lawrence, пиеше citronada с бира; заклеваше се казва истината; беше неспокоен, озърташе се; приличаше на Pereira на Tabuki, на Junta Larsen от романите на Juan Carlos Onetti; беше вярващ, корабът му тръгваше. Пристигнал там през един късен следобед, улиците били празни заради жегата, намерил вилата и сигурно с подкуп се добрал до стаята, която никой повече не искал да наема; навън сърфистите хващали вълните, позволил си да легне на леглото по гръб, запалил цигара. Попитах го какво е намерил там, отвърна ми: Португалска граматика, Библия с оръфани страници, полупразни бутилки от бира и вино, две бели ризи в гардероба, самобръсначка, ръчен часовник и мокасини. Местните се заклевали, че всичко било истина. Този странен човек, който говорел неразбираем за тях език излизал само късно вечер, не се застоявал почти никъде; два или три пъти организирал партита; Joao излязъл навън, тръгнал към брега и се доближил до сърфистите, попитал и тях, казали му, че го видели последно преди няколко месеца, било много късно, бил пиян, взел от тях сърф, влязал в океана и повече не се върнал. Търговците обаче, разправяли друго. Изглеждал им на loco; не искали повече нищо да кажат; местен свещеник дори не дошъл; Joao посетил местната cantina привечер; дочул че преди него, тук била идвала някаква жена...

*
Вече се уморих да скитам из баровете, да зяпам по цели вечери боксови мачове и да пия бира. Уморих се да си губя и екзистенциалното време за всяка натъкмена фльорца. Или да ходя по куртизанки или несретни и блудни жени. Или да се наливам с бира. Явно навлязох във " Възрастта на разума", както Sartre пише. Сега си се прибирам кротко в Ателието ми, преди това си купувам бира и така, остатъкът от вечерта ми преминава в четене на философски произведения. Така става, когато срещнеш Жената на живота си и се влюбиш в нея. И хоп! Всичко се преобръща. Аз я срещнах и си я чакам. Може да звучи като клише, но тя ми даде други просеки. Други хоризонти на светоглед и усещания. Запълни ми екзистенцията без есенция. Тя си знае коя е...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021