Думи, предсказали съдбата на авторите си

 

Наскоро, четейки сборник с разкази от Нели Лишковска, попаднах на неин епиграф в началото на един от тях, който гласеше:

„ ...написаното се сбъдва; пишете внимателно...“

Все още не съм успяла да открия точно откъде е цитатът ( ако някой знае, нека да помогне ), но тези нейни думи успяха отново да ми напомнят за силата на словото. И не, този израз съвсем не е клише, повярвайте! Винаги съм знаела, че това, което пишем има особена сила, силата да чертае бъдеще, да предсказва утрешния ден, да си го пожелаваме, да го проектираме, пишейки. Същото е със силата на мисълта, впрочем.

Случвало ли ви се е? Да помислите или да напишете нещо и то да се сбъдне? Странно или страшно е, или просто в реда на нещата?

 Невинаги обаче, изписаната с думи съдба, е щастлива. Тук няма да говорим за предсказано с думи щастие, тъкмо обратното.  Факт е, че има редица такива примери в световната литература, но тук ще погледнем към нашите, български автори, които, по един или друг начин, са предсказали нерадостното си бъдеще, пишейки. И те никак не са малко. Но нека да се спрем само на някои от тях, при които, струва ми се, това е безспорно доказано. Текст и съдба се припокриват, кривата на живота следва думите... и обикновено стига до смъртта.

Може би най-безспорният пример в това отношение, е Христо Ботев. Изобщо, Ботев се явява „пионер“ за българската литература в много отношения, включително и по отношение на темата, която разглеждаме тук. Лично мое мнение е, че именно той трябва да бъде поставян дори преди Патриарха на българската литература, Вазов, не хронологично, а точно поради факта, че у Ботев живот и поезия не се разминават, нито са плод на целенасоченост, а на чиста искреност и идеал.

Известни всекиму са емблематичните стихове на поета от стихотворението му „На прощаване в 1868“:

Но... стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

 

        И да... какво повече? Христо Ботев, пишейки автобиографичната си творба, успява да премине отвъд времето, далече след героичната си смърт, в бъдещето и в нашето настояще, за да предскаже собственото си безсмъртие. Постига го, народът го помни и почита, получава своята награда посмъртно. „Сиромахът“ става герой и сякаш вярата му в правотата на делото му прозира зад думите, и сякаш няма нищо странно в предначертания път, защото се забелязва някакъв непонятен баланс между думи и бъдеще, идеали и съдба, почти космичен белег върху словото и оттам, върху съдбата.

 

Но това е само един пример. Следват още имена и редове, като доказателства за твърдението, което сме поставили на фокус тук.

Интересен пример в това отношение е и Пеньо Пенев, полюсен, според скромното ми мнение, поет – от едната крайност на характерната за времето си лозунгова, работническа лирика, до другата – на красивите, интимни и болезнени стихове от цикъла „Всеки своя пътека си има“.

Именно там, в стихотворението „Жажда“, той казва:

 

Преминал в жажда през пустини,

чист извор нийде не съзрях. -

На двадесет и шест години

аз цял век вече изживях.

 

Кратък е векът на поета, но достатъчен да се превърне във вечност, защото и той остава в народната памет като незабравим, най-вече с искреността и интензивността на чувствата си, превърнали се в поезия.

И още, в същия поетичен цикъл, стихотворението е „Пътека“:

 

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

 

Още крачка - и ето го края! -

Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

 

Сякаш още тук, две години преди смъртта си, поетът почти е взел своето решение сам да прекъсне своята пътека, решавайки, че тя не може да го изведе до така желаното и изплъзващо му се щастие. Изкушавам се да прибегна и до още един цитат от същата творба, който на първо четене не е свързан с разглежданата тук тема, но е изключително силен. Ето го:

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка.

 

 Доказателство, поредното, че животът на „Поетът с ватенката“ е низ от разочарования, разминавания, мъка и „разлъка“ и не е никак чудно, че взема и фаталното решение да го напусне по своя воля.

И тук може би е редно да се запитаме – а ако е имало някой, който да успее някак да разчете смисъла отвъд редовете и да предотврати трагичния изход? Ами ако е можело думите да напишат друго бъдеще? Но на този въпрос дори и времето не може да отговори.

Трагизмът, залегнал в смисъла на някои текстове, понякога е дори плашещ, особено когато се обърнем назад и ги прочетем в контекста на вече случили се скръбни събития. Един от най-интригуващите и скандални за времето си, а от гледна точка на литературната ни история и останал недоизяснен случай, е този със съдбата на Пейо Яворов. И тук си позволявам да възкликна – любим, любим, любим поет!

Факт е, че големите таланти често не могат да се поберат в стандартите на обикновения живот и личностите им са белязани от големи трагедии. Вероятно и в това няма нищо случайно – всяка болка си има причина и често тя е катализатор, помагащ на твореца да създаде своите шедьоври. Тук отново бих могла да перефразирам един добре познат ни съвременен радикален поет – Васил Прасков, който казва, че щастливите хора не пишат поезия, а просто живеят.

За Яворов може да се говори много, за участието му в национално-освободителните борби за Македония ( нещо, по което е близък с Ботев ), за белязалата го трагично любов към Мина, за фаталната му връзка ( не казвам „любов“ тук ) с Лора Каравелова, за последната му истинска любов ( набедена за причина за трагичната развръзка в живота му ) към Дора Конова... Но нека се фокусираме върху факта, че и неговите стихове изписват бъдещето му по един или друг начин. Например, в „Подир сенките на облаците“ дори има стихотворение, озаглавено „Предчувствие“ и там поетът предсказва и слепотата, и смъртта си, ето как:

Към запад морно слънцето клони,

в предчувствия задъхан чакам аз:

надигат се от изток тъмнини, –

предчувствия – в душата зной и мраз:

отхожда смрътно бледен моя ден,

не ще се съмне нивга зарад мен.

 

Дали е знаел поетът, че „И аз ще бъда сам...“, друго стихотворение от същата стихосбирка... сам, в трагедията си, в болката си, в края на дните си... – една от причините за фаталния изстрел, отнел най-накрая живота му. Една, но не и единствена. Твърде много тъмнина накланя везните, твърде много слепота, но не поетовата, а хорската... Предначертана, предчувствана тъмнина, струва ми се. За да напише и следното в стихотворението си „По здрач“:

Но като в гроб да спя съм аз готов:

душата ми привикна да не чака...

 

И, недочакала любов, светлата душа на поета напуска този свят, станал невъзможен за нея, понеже се оказва изтъкан от тъмнина...

 

Поставяйки на фокус силата на словото да „извиква“ трагедии, нека не се ограничаваме само с безспорно популярни имена от българската поетична съкровищница. В нашата литература има и не толкова познати творци, които също биха могли да са пример за пагубната сила на поезията. Такъв например е Димитър Бояджиев. Неговата съдба също е нерадостна, той също избира да си тръгне сам от живота. И стиховете му подсказват за това много преди края. Ето го покоят, който поетът желае, „нарисуван“ в едноименното стихотворение:

Покой, желан със страстно въжделенье,

защо ми тъй навяваш ужас ти?

 

И още, в „Пурпурният запад угасна“:

 

Безмълвен се скитам и чезна,

как чезнат долини, гори –

че сетно сиянье изчезна

и никой не чака зори.

 

Изчезва и Димитър Бояджиев от този свят, покосен от несподелена любов, тръгнал си доброволно, „извикал“ пътя си най-напред с думите. Но оставил след себе си прекрасна поезия, на която се радваме и днес.

 

За да потвърдим по един или друг начин всичко, казано дотук и да се върнем в началната отправна точка, а именно към идеята за трагично бъдеще, предварително написано с думи, но не предизвикано от автора на тези думи, а от съдбата, както е при Ботев, ще обърнем поглед отново към едно голямо име в българската поезия – това на Димчо Дебелянов. Нежен, прекрасен лирик, светъл и деликатен, отишъл си без време, сякаш отнесен от меланхолията в стихотворенията му, а всъщност загинал на фронта. Неговата изострена чувствителност ли го кара да напише своята „Сиротна песен“, вижда в бъдещето ли, за да ни остави следните редове:

 

Ако загина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

 

Ала сърце ми не скърби –

приневолен живя сирака

и за утеха, може би,

смъртта в победа ще дочака.

 

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

 

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

 

„Познавам своя път нерад“ или по-вярната дума тук би била „разпознавам“? А може би стихотворението би било по-логично, но и по-страшно да започне не с „Ако“, а с частицата за бъдеще време – „Ще“? Как мислите? Не е ли невероятно да предскажеш с абсолютна точност своята участ? Сякаш поетите говорят с един друг свят, виждат в бъдното, диктуват живота. И тъкмо това е една, само една частица от изключителността на Дебелянов. Той, може би и неосъзнато, но познава силата на думите, знае какво може езика. Затова и ни оставя своите поетични шедьоври, затова и в крайна сметка не се превръща в „ненужен спомен“, а остава жив в „песента“.

Накрая някой може би ще се запита – а не е ли всъщност опасно да пишеш с болка и за болката, правилно ли е, нужно ли е? Или – няма ли словото силата да създава и щастлива реалност? Отговорът и на двата въпроса е „Да“.  Ако не се страхуваме от думите, ако се научим да ги обичаме, вярвам, че те непременно ще ни донесат любов и ще ни позволят да напишем едно по-щастливо бъдеще. Опитайте!

 

Ива Спиридонова

 

 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020