Пояснение към редакторите и читателите: всички остарели думи, правописни, пунктуационни и стилистични грешки, както и всички останали несъответствия (неточни думи, изрази, епитети и метафори) са употребени преднамерено и нарочно, но не и самоцелно, а с чисто художествено-сугестивна цел.

Авторът

 

Гюрга
(първа глава на романа „Zmey“)

 

"Растеше много силен и хубав като Шива,
да радва всички змии и майка си щастлива."

                                                Махабхарата

 

            Когато получи първата си криза Огнян беше нощта на 13-ти ноември през 92-ра година. Той беше тази нощ, макар и календарът да показваше същото. Именно в това се изразяваше кризата.

            Звездите светеха мъгляво. Улиците бяха мокри от ноемврийския дъжд. Вероятно беше 2,30. Т.е. Огнян беше 2,30. Но той не знаеше. Не знаеше защо си тръгна от купона. Не знаеше къде отива. Не знаеше къде се намира. Не знаеше кой е. И, по дяволите, не знаеше колко е часът! Точно това беше най-ужасното от всичко и го караше да трепери, обладан от неясен гняв, прикриващ скритата му паника. По запуснатите ръждясали железопътни релси минаха 2 куци кучета. Някаква точка светна в небето и изчезна. В дясно имаше поделение на трудови войски, в ляво - техникум, отзад - складове, отпред - стълби нагоре (запуснати). В средата - пущинак. В пущинака - Огнян. И нямаше жива душа. Някъде виеше глутница. Впрочем по едно време минаха двама пияни войници. Цигани. С ножове. Убивайки арабин. Огнян се олюля. Залитна.

Дали не беше пиян. Или беше от мястото. Преходът между "Красна поляна", "Сердика" и "Лагера" действително е много особено място. Съвършено необитаемо. Извън времето и пространството. Сякаш не си в София. А на Луната. Или на Марс. В детските приказки, в роман на Стивън Кинг. Тук по глухите релси понякога минаваше още по-глух товарен влак. Миришеше на въздух и на въглища. Дърветата бяха попили това безименно движение на влаковете. Безличните къдрици на самотния машинист. Вятърът, който брулеше прозорци. Стояха сякаш пътуваха на стоп. Листата пееха нещо с тишината си. Всичко беше неподвижно и тъмно като вкаменено. Като мъртво. Като влакът към смъртта. Чудесно място за полудяване. За безнаказано убийство. Но не и за изнасилване. Прекалено лъхаше на роса и въглища. Беше извън еротичната страст. Всъщност и сега е. Сто на сто. Такива места не се променят много. На край свет всичко е константа. Дупка, просто дупка във времето и пространството. Когато си пиян я забелязваш. Или ако си жена. Иначе всичко си е ежедневно. Просто заобикаляш и няма релси, пущинаци и куци кучета. Освен ако не учиш в техникума. Тогава има нещо интригуващо. Все едно за пръв път четеш приказката за омагьосаната гора. Усещаш го някакси с тялото си.

            По-нататък следваха стълби. Огнян се приближи и се хвана за парапета. Странен червеникъв метал. Всъщност ръждясал отгоре. Стълбите водеха обратно в света. Но може би днес водеха другаде.

            Огнян се клатушкаше вече като че цяла вечност, когато стълбите изведнъж свършиха. И блоковете, и общежитието, и строежът бяха тъмни, в дрезгав мрак и тишина. Не много ясно се отличаваше надписът на останалото от социализма огромно табло - "Земята ще бъде рай. Ще бъде. Гео Милев", и партизанин. Огнян се заклати по мократа полукална улица. Блоковете също. Се заклатиха. Като пияни. Бяха пияни.

В мрака имаше нещо особено - като снимка на предчувствие за буря. Нещо застинало в прах - сякаш времето беше спряло. После се появи супермаркетът. Трамвайните релси и денонощното кафе, което кой знае защо не работеше тази дено-нощ. Лампите на булеварда светеха, но не и светофарът. Нямаше нито хора, нито коли. Огнян пресече. От другата страна хотел "Славия" странно бе потънал в мрак. Само едно умряло куче спокойно се въргаляше над земята под редицата кестени. Вече беше полуразложено, а никой не се бе сетил да го премести. Умрялото куче изглеждаше познато. Вчера също беше тук. Някъде вляво живее Коцето от "Медикус". Не че имаше нещо общо с кучето. Дясно си оставаше хотел "Славия" като малък нечистоплътен кораб, потънал в ръжда и мазут. Винаги си е бил такъв. Огнян се спря и впери поглед в него. Безизразно. За нещо му напомняше. Представата за курви и араби, за графити с курове и за порновестници, с които си бършеше задника в казармата... Нещо старо и сиво като пожълтял вестник. Но тук нямаше вече нито проститутки, нито араби. Бяха сменили кораба. Споменът беше социалистически. Огнян продължи.

            Преджапа две-три локви. Безизразната вкаменена идея се беше вкопчила като дявол за гърлото и за главата му. Той се завъртя в кръга. Очите му мърдаха в орбитите. Невероятно потиснат... Не можеше да се измъкне от тази мания. Колко е часът! Та колко е часът? Наистина колко? Нямаше човек, нямаше часовник. Нямаше жива душа. За миг сякаш всичко се разпадна. Някакви пластове във въздуха се разместиха и спокойствието отлетя като птица. Странно наелектризирване обхвана въздуха. Сетивата на Огнян се изостриха. Образите станаха подробни, релефни; звуковете - ясни и отчетливи като на картина. Някаква енергия от целия град сякаш прехвърча от главите на спящите хора, прелиташе над пустите улици и се събираше точно тук.

            Колко, по дяволите, е часът!? Огнян трябваше ТРЯБВАШЕ ТРЯБВАШЕ ТРЯБВАШЕ да разбере!...

            За миг му се зави свят. Причерня му. После внезапно отвори очи. Почувства порив на сили. Главата му се изпразни. Остана само тази мисъл, но без чувство, без паника. Манията се превърна в налудничава увереност. Очите му се разшириха и той продължи. Търсеше хора. Търсеше часовник. Стана му весело за секунда. Беше в много смешно полужение. Той се зарадва на своята лудост и с това я подхрани. Какво пък? Защо пък не? Няма да се прибере, докато не види колко е часът. С уверена крачка и налудничава мокра веселост, той продължи да върви, като се взираше в мрака за хора. Не че беше Диоген. Просто така.

            Кой знае защо точно тази нощ сякаш всички нощни минувачи се бяха изпарили, все едно никога не са съществували. Градът изглеждаше като евакуиран. Кафетата - затворени; прозорците - угаснали; единствено уличните лампи говореха за съществуването на електричество, но и те не знаеха колко е часът. Пък и да знаеха не можеха да кажат. Огнян безуспешно преджапа така няколко тъмни улички, напразно взирайки се в мрака. Пастелената тишина се впиваше в главата му и започваше тихо да му пищи на ухо всевъзможни истерични тайни. Но не можеше да няма хора. Трябваше да намери. И той продължи да крачи и да се взира в мрака. След като се повъртя около тридесет и три минути из нощния квартал, лишен от мисли и емоции, но обладан от споменатата идея-фикс, напразно надявайки се да види поне един светнал прозорец, ако не тълпи с часовници по ръцете, вратовете и краката, Огнян най-накрая чу звук, идващ изглежда от края на малката квартална градинка. Беше нещо като стон. Наистина звукът спокойно можеше да бъде издаден и от котка, но поне изглежда още беше жива, за разлика от споменатото вече куче и от цялата обезлюдяла околност. ПЪк и котките не се разгонват през ноември. Или?... Пък и стонът не приличаше на бебешки вопъл... Хопа! Още един. Точно от края на градинката - ей от онзи загаснал автомобил. Огнян зарадван се приближи. Очите му блестяха. Като стъклени топчета. Учестено дишане. Сладостно-мъчителен стон. Охо. Мърдане. Движещи се силуети. Съвсем бели върху нощния мрак. Тия са луди! Нали е ноември!? Какво ли не прави любовта. За съжаление не прави часовници...

            Огнян се облегна на едно дърво и с хитроумна застинала усмивка а ла снимка на Мики Рурк се загледа весело във влюбената двойка. От това разстояние ясно различаваше белите им голи тела, пльоснати върху предния капак на червена лада. Телата им плавно се тресяха и вибрираха. Чукаха се. Чисто голи върху предния капак на червена лада, зъзнещи от ноемврийската нощ и възбудени от мириса на дъжд. И двамата издавах приглушени сладостно-болезнени стонове. Развеселен от необичайната гледка и от това че вижда човешки същества, Огнян се вгледа още по-подробно в телата им. Доколкото можеше да се различи, бяха необичайно здрави и красиви едновременно. Върху прасците на момичето се очертаваха силни и здрави, сякаш релефни, но някак хипнотично меки и красиви, мускули и сухожилия. Гърдите й не се виждаха, защото бяха затиснати от едрия рус гръб на младежа, който явно в този момент съвсем се беше разгорещил, ако това беше възможно в такъв студ. И изведнъж ... Хоп!  Какво беше това, което блесна? На лявата й китка!... Часовник! Огнян беше готов да се обзаложи! Часовник! От тези с огромния черен циферблат с картинка на паяк или на пеперудка. Изпънат нащрек, Огнян се взираше безумно и пусто в бляскавия предмет. После за миг се размърда. Отпусна се. Какво пък толкова? Защо не? Просто ще попита колко е часът. Нали така? Какво като се чукат. Много важно. Нали сме свободни същества - щом по ноември в градинките... какво пък? Огнян не страдаше от скрупули. Пък и ситуацията би била много забавна. Чукаш си се ти и случаен минувач те пита колко е часът... Ето това страшно му се хареса на Огнян. Обхвана го дяволита радост и докато се усети краката му сами тръгнаха към двойката. По-скоро към единицата, защото в този миг младежът навличаше някакви странни бели дрехи, после с бързо призрачно движение се шмугна като някакво видение между близките входове. Изглежда влизаше в някой от тях. Това далеч не притесни Огнян. Той усещаше под подметките си мократа шума, калната пръст, прогнилата трева. Спря точно до момичето. Имаше черна коса, бледобяла кожа. Сви ръце пред гърдите си. Бяха малки.

            - Прощавайте, видях, че имате часовник, бихте ли ми казали колко е часът? – бързо изстреля устата му.

            - Разбира се. – странно прозвуча отговорът й, сякаш не беше сигурно дали го е изрекла или не, а Огнян не разбра дали момичето се усмихна твърде странно или така му се стори, когато продължи да говори - Струва ми се!... Уф, че е тъмно!... Струва ми се, че е...  3 и 3 минути. Но моля ви, погледнете Вие.

            Огнян погледна заинтригуван часовника й. На черния циферблат блестяха златните очертания на пеперуда. От тия с пеперудите е. Очевидно. Огнян продължи да се взира в стрелките, без да се притеснява особено - напук на тялото си, което малко се сконфузи. Макар че всяко лято му се случваше да е на нудистки плаж и да не свързва голите тела с нещо изключително или пречещо на нормалните разговори. Неволно ръцете на Огнян хванаха китката на момичето и насочиха часовника към светлината на далечна улична лампа.

            - 3 и 3 минути. Права сте. Всъщност... Не ви ли е студено?

            - Естествено. Ноември е. По дяволите! Къде отиде Михаил. В него са ключовете от колата! - и момичето се заоглежда към входовете, към които преди малко странно се беше шмугнал младежът.

            - Михаиле! Михаи- ле- е!...

Никакъв отговор. Преди да си тръгне Огнян реши да изгледа събеседничката си от петите до главата. Все пак... не беше за изпускане. Върху калната шума се бяха забили изкаляните й черни обуща с малки токчета. Нагоре беше гола, много стегната и много стройна. Явно си беше правила скоро кола маска, защото не приличаше в краката нито на изскубана кокошка, нито на оплешивял плъх. Беше бяла и гладка като статуя. Странни и главозамайващи пропорции. Преди погледът му да стигне до бедрата и гениталното й окосмение девойката го прекъсна:

            - Бихте ли ми услужили с шлифера си. Щ-щ-ще зам-мръзна.

            Наистина трепереше. Огнян свали шлифера си и го наметна на белите й рамене.

            - Този глупак Михаил пак е изчезнал на някъде. Винаги така прави! Особняк... Нещо му става всеки път след акта... - Тя въздъхна и след кратка пауза добави - Бихте ли ми купили един горещ чай? Честно казано, мога да се простудя.

            - Да, разбира се, естествено... - съгласи се веднага обезшлиферения Огнян.

            Едва сега девойката с грациозен и първичен жест намъкна и закопча въпросния шлифер:

            - Ето там, наблизо знам едно кафе - Точно до спирката на 64. Надолу по “Софийки герой” – на улица "Александър Македонски".

            Тя потреперя съвсем убедително. Наистина беше леденостудена. Двамата тръгнаха бавно към булеварда.

            В един кратък момент Огнян не знаеше какво точно да каже. За миг се почувства смутен. Някакъв леден и плътен вятър бавно загреба листата, близна го със странен плясък през лицето. Всичко сякаш замря и се промени. Тишината стана някак по-плътна, формите по-ясни. Особен болка го прониза отвътре - много по-дълбоко от сърцето, в самата му същност, толкова далече и дълбоко, че я усети съвсем приглушено, но студено. Хладен стана и погледът на спътницата му, в който от уличните лампи за секунди проблясваха странни звезди. И изведнъж него го обхвана прилив на енергия. Почувства кръвта си като нагорещен живак. Ръцете му почнаха едва-забележимо да треперят, погледът му стана трескав.

            Стигнаха до кафето и Огнян купи фъстъци. Бяха прегорели и горчаха. Миришеха на овъглени бадеми. Барманът странно ги изгледа. На Огнян му се стори отдалечен и бледен като призрак, който наднича през аквариум. Пластмасовите столове в малкото студено дворче на кафенето бяха бели. Полуоблечената спътница съвсем непринудено седна.

            - Какво ще пиеш? - изхили се Огнян, който същевременно се удиви на реакцията си.

            - Чай. - отвърна дамата.

            Във времето, в което барманът се бавеше с приготовлението на чая от Цейлон, мозъкът на клиента му от мъжки пол още повече се вкочани, а възбудата му нарастваше. Пренасяйки чая, Огнян го разля и се опари, но почувства горещината странно-далечна - като плъзгане по олио. Сядайки на белия стол обаче, младият човек в миг се окопити. Вятърът престана да навява листа. Стелеше се студ и влага. Дамата се бе втренчила в него едновременно пронизително и отвлечено, сякаш студено-замечтано. По устните на кавалера отново се стрелна почти зверска, почти естествена усмивка, съчетаваща образа на стар коцкар и африканска маска. Обхвана го весела цинично-саркастична заядливост.

            - Как се казваш? - чуждо и звънко изстреля устата му.

            - Ръми. - отвърна дамата. - Време...

            - Как ти е името? - ухили се отново Огнян.

            - Гюрга. - тя го изгледа пронизително.

            - Странно име. Но хубаво. Бабата ли...

            - Това е мойто име!

            - Исках да кажа...

            - Аз се казвам така.

            - Хубаво име...

            - На самодива. - Тя не сваляше поглед от него и беше се усмихнала накриво.

            Някакъв сякаш безкраен прилив от плътни цветни образи удари Огнян в главата при последните думи. Стори му се дори, че загубва равновесие. Изведнъж той разпозна онзи огън, който...

            Целият бе настръхнал. Очите го сърбяха, устните му леко набъбнаха и се зачервиха. Ръцете му неволно тръгнаха към голото коляно на жената. Това предизвика у нея звънък и непринуден смях. Тя го изгледа дяволито и предизвикателно.

            - Какво, Огняне, искаш да спиш със Смъртта си? - изсмя се рязко и твърдо тя.

            - С какво? Не, не. Исках да...

            - Слушай, сега не е време за...

            - Прощавай. Случва се. Просто...

            - Харесвам ли ти? - тя  остави чая настрани. Погледна го и отметна шлифера от лявото си рамо - Виж как е изваяно рамото ми, какво е бяло. Знаеш ли какво е бяло? Каквото винаги си си го представял...

            Младежът почувства как му става горещо. Беше приведен напред.

            - Виж коляното ми. Хвани го! -то е студено и здраво. Позна ли го, позна ли го сега, Огняне!? Виждал си го едно време - след години може би...-

            Тя го погледна право в зениците -

            - ...А може би след месеци... или след ден... или даже още тази нощ!? -

            - А знаеш ли какво най-много желаеш ти, драги? - гласът й беше нападателен и предизвикателен. Говореше достатъчно бързо, за да не може мъж да се окопити. - Най-много желаеш гръдта ми. Тя е бяла! - При тези думи тя отметна шлифера и хвана гръдта си с ръка - Виж: Като платно! Кръгла, твърда и студена - За някои е като мрамор, като сняг, като варовик, като кост, като огън!...

Впрочем, чувстваш ли, Огняне, Огъня?

            - Какв...

            - Чувстваш ли Огъня?

            Тя повтори глупавата си забележка още няколко пъти. Огнян се почувства объркан, опита се да каже или да направи нещо, опита се да се окопити, но не можеше да откъсне погледа си от бялата като слонова кост гръд. Почувства приливи на поход и на стигащи до самоубийство желания, но дори те не го отърваха от объркването и вцепенението. Почувства се хипнотизиран.

            - Не исках да кажа това.- изломоти той, без да сваля поглед от гръдта.

            - Пий си чая, изстина. - отбеляза умно жената и отпи от своята прозрачна пластмасова чашка, без да пуска гръдта си от другата си ръка.

            Чувствата за абсурд отново напушиха Огнян с прилив на смях. Той се засмя. Жената му отвърна. Сега тя наистина му се виждаше твърде симпатична. Чаят му се стори като отлежала гъмза от времето на Чернобил. В главата му запяха птеродактили. Усмихнатата негърска маска на коцкар отново светна на лицето му.

            - Слушай, загърни се, ще настинеш! - умно посъветва на свой ред той.

            - Аз съм студена, Огъне, не забеляза ли това? Дори по-лошо: хладна съм.

            Двамата се заляха от дружелюбен смях. Очите им присветваха дяволито. Както, впрочем и зъбите на опънатите им усмивки.

            - Слушай... Коя си ти? - изведнъж запита Огнян.

            - Как така коя съм?

            - Коя си.

            - Не ме ли позна, глупчо. - Тя стана, разтвори целия шлифер и триумфално издекламира:

            - Аз съм смъртта ти, Огняне!

            В мига, в който тя загръщаше шлифера, Огнян се превиваше от смях и за малко не се изтъркули от пластмасовия стол.

            - Слушай... Вече ти казах! - обърна се дамата към кавалера като изхвърляше празната пластмасова чашка в найлоновия плик, представляващ кошче за отпадъци, който се намираше зад гърба й.

            - Какво? - промълви кавалерът, потривайки очите си.

            - Ръми! Нека отидем на сухо. Ще настина.

            Той не отговори и тя го изгледа от глава до кръст:

            - Искаш ли да ме изпратиш?

            - Искам. - незнайно как се намеси в разговора устата на Огнян.

            - Да тръгваме! Михаил ми остави ключа за едно таванче срещу военна болница. - Тя бързо стана и хващайки го под ръка го поведе навън от малкото дворче. Барманът правеше знак, който можеше да означава "чао" или "тия са смахнати".

            После се оказа, че не е правил никакъв знак, защото по това време е бил задрямал.

            - Можеше да си вземем белите столове. - отбеляза Гюрга като излязаха на булеварда в посока Пирогов.

            - Значи до военна болница. - отговори Огнян.

            - Там умират често. Много хора. - усмихна се като момиче Гюрга. - Тук е така - много болници.

            - Знаеш ли какво, - опита се да обясни Огнян - аз всъщност не исках да те обидя. Нямам нищо против теб и ...

            - Знаеш ли как англичаните обясняват, че имат аспирации към някоя?

            - Как?

            - Казват, че нямат нищо против нея. Хайде, върви, какво се бавиш. - Тя кихна и той й подаде носна кърпа. Действително ръмеше. Огнян не помнеше точно как и откъде стигнаха до стълбището. Стори му се мрачно и някак познато. После ключът прищракна и врата се отвори.

            Гюрга седна на широкото легло, заемащо по-голямата част от стаята под малкия тавански прозорец.

            - Излъгах те. Аз не съм самодива.

            - Не ли? - попита учуден Огнян.

            - Не. - Тя направи кратка пауза и поясни - Самовила съм.

            Двамата се засмяха.

            Изведнъж сякаш светлината замря. Спотаи се и пое дъх. Огнян почувства нещо странно и необяснимо. Светът се издължаваше и влизаше в бученето на Великия океан, от който е произлязло всичко. Хлад, Студ и ужас сграбчи като отрова кръвта му. Почти безбрежна тъга го заливаше и пръскаше солените си пръски дълбоко в дълбините на гърдите му. Сякаш безжалостна ръка без милост стисна жадно сърцето му. Зави му се свят. Все едно, че клетките му се разпадаха, все едно че тялото му не беше вече живо, а душата му кръжеше по студения мръсен покрив на тавана и не можеше да излезе навън през малкото прозорче - като муха. В този момент със силата на прибой го връхлетя нов и продължителен копнеж. Стори му се, че я ПОЗНАВА, че винаги я е познавал, че нещо по-вечно, по-дълбоко и сякаш извън самия него винаги е познавало тази жена. Сърцето му затуптя толкова бързо, сякаш щеше да се спраска, и не можеше да се задържи в отровените гърди. Почувства цялото си тяло и душа като в мрежа. Дрехите бяха мрежа, която го задушаваше, а той беше чисто гол, пленен в тях, като пленник пред екзекуция. Възбудата го разтърси. Адреналинът се покачваше. Членът му нарасна. Той понечи да разкъса дрехите си, за да се освободи от тях моментално. Жената го гледаше пронизващо, сякаш с погледа си го приковаваше, както с карфица се приковава упоената и все още жива пеперуда.

            - С теб трябва да подпишем договора. - някак далечно, равно и категорично прозвуча гласът й. Но тя не говореше. Устните й не се движеха. После отхвърли от раменете си шлифера и остана гола. Бялото й тяло светеше със светлината на луната, с блясъка на слонова кост, с хипнотичната сила на сняг под неонова лампа, с успокоението на включен посред нощ телевизор. Светеше като истински айзберг. В слуха на Огнян ясно нахлу шум на море. Гюрга извади изпод бялата завивка едно снежно-бяло, сякаш фосфоресциращо перо с накрайник бляскава и остра игла, подаде го на Огнян и добави с бавен и заповеден тон:

            - Ти си последният змей, нашата последна надежда. Аз съм царицата на самодивите - твоята Смърт. Трябва да се подпишеш с кръвта си. Пробий си вената и се подпиши. Ти трябва да спасиш Вселената. Само ти владееш знанието на извора с тайните. Трябва да намериш извора, за да го спасиш от гибел. Той гние в отрова, потънал е в мърсотия и в отпадъци и скоро ще пресъхне; и тогава цялата ни земя ще потъне в безнадеждна агония. Но има нещо по страшно и по-важно: ти трябва да спреш моята царица - Царицата на мравуняка на смъртта - Пластмасата, Вирусът, - тя е Смъртта, която се множи чрез смърт, вечната Смърт, Безсмъртната смърт. Тя ще изпие извора, тя ще омагьоса хероя, тя ще изземе вечността и животът само ще й служи като ферма с патици, за да яде и да се саморепродуцира. Животът ще престане да е вечен. Няма да има Вечен живот. Вместо него ще властва вечната Смърт. И тогава тя ще превърне хероя в хероин. Само ти можеш да я спреш. Подпиши, че ще попречиш на тази ужасна метаморфоза, която започва в какавидата на омагьосания вечен конник. Подпиши, че ще попречиш на хероя да стане хероин!

            Замайването и свръхреалното състояние, в което се намираше Огнян му попречиха да се изненада, но и да чуе думите на голата жена, която говореше, без да отваря устатата си.

            - Изворът. Къде е този извор? - само  в безсъзнание промълвиха изсъхналите му устни.

            Гюрга се отпусна назад с грациозен жест и по устата й пробягна игриво-хитра усмивка:

            - Както казваше преди години моят приятел Пенчо:  "Едно остава само недовъзмогнато неотразено тамо - пустинно-глухите  затънтени усои. В тях никое око денят от тъмна нощ не може отличи. Народът тях ги Змейски свърталища нарича... Невидим и нечут от никого, живей в сараите си там всевластник Огнян Змей, и само бурята когато в бяс разклати земята, заедно с дружини си крилати той вихром се извий кръз черните мъгли, изврял сред дворите сарайски, животворен поток, и който пий от него, в миг отворен, е нему смисълът на всичките неща." Бурята е разтърсила земята, Огняне. Търси дружината си! Търси извора! Всяка нощ ще го търсиш в сънищата си, а денем ще търсиш 13-те! Когато ги намериш, с тях ще претърсите балканите!

            Докато произнасяше със студена и магьосана мелодичност тези слова от "Кървава-та песен", Гюрга нахлузваше плавно на лявата си ръка бяла копринена ръкавица, осеяна със сребърни пръстени и морски камъни. Очите на Огнян оставаха празни, зареяни, плаващи. Треската го пленяваше. В замая той сваляше дрехите си. Чувстваше крайниците си завързани здраво, с впити до болка в тях въжета, за комина сякаш на покрив върху хапещо-студена ламарина, покрита с дебел слой лед. Главата му гореше, а членът му пулсираше; с мъка той се отскубна от въжетата и се стовари върху Гюрга, но едно въже здраво се впи във врата му и той разбра, че виси на бесило. Дланите му сграбчиха с отчаяна сила студеното тяло на голата жена. Членът му бе почервенял и бе станал огромен. Като топовни гърмежи Огнян чувстваше в него биенето на сърцето си. Жаждата го бе пленила и той необуздано се хвърли върху жената.

            - Какво искаш, Огняне? - се чу гласа й - Искаш да спиш със Смъртта си, а знаеш ли как става това, знаеш ли какво ще ти се случи.

            Цялото ежедневие на мъжка суетност и отегчение от живота изведнъж се завърна като студена преграда в Огняновото сърце. Той се почувства силен, горделив, циничен и нелеп.

            - Желая те! - процеди през зъби, дишайки тежко и пускайки слюнка по раменете и бузите на жената. - Ела тук и ще ти покажа какво знам и какво ще се случи.

            - Не, скъпи, аз ще ти покажа. - продължаваше да се смее голата. - Кажи какво искаш и ще ти го покажа. Искаш главата ти да влезе в моята утроба?

            - Да! - изсъска Огнян през устни.

С внезапно и точно движение Гюрга измести като змия гъвкавото си тяло, обхвана с крака раменете на Огнян и с точно овладяна огромна сила тласна лицето му между краката си. В първия момент младежът не разбра, че трябва да се съпротивлява и целият настръхнал прие предизвикателството като захапа вулвата на Гюрга от окосмението до мястото, в което срамните устни се свързват с ануса. Лъхна го ослепителен мирис на водорасли, по езика му полепна солен вкус на море. Слухът му отново долови - този път пронизителен - шума на океана. В този момент той с ужас усети, че челото му бавно и плавно започва да потъва между краката на жената. Опита се да се измъкне, но силата на хватката, с която го държеше бялото тяло беше непосилно голяма – неудържима - и той усети как постепенно очите и носа му потъват в най-тъмното море, което някой някога е усещал. Гласът на Гюрга прокънтя като в катакомба:

            - Ето така се спи със смъртта, Огняне - веднъж и завинаги - както веднъж и завинаги спиш със собствената си майка - както главата ти е излязла от нейната утроба, така сега ще влезе обратно в моята. А къде е душата ти, която ще спасиш от тъмното й море? Може би онова глупаво надуто създание, което се лута около прозореца? Че то ще потъне още сега в най-дълбоките ми бездни!

            Огнян се давеше. Чувстваше как най-студените и най-дълбоки океански води нахлуват в ноздрите и ушите му, а очите му се изпълват с мрак като огромни зейнали очни орбити на череп. Бавно и сигурно устата му влизаше във влагалището на жената, и отникъде вече не идваше въздух, а само води, безкрайни води...

            Гласът на Гюрга прокънтя за последен път отново:

            - Слушай, глупако! Така ли ще умре Последният змей? Подпиши договора и ще те пусна! Кажи незабавно "да" и ще сключиш договор със смъртта си.

            - Със смърт не се договарям! - изсъска мисълта му.

            - Умри тогава, гаден плужек! - изкънтя присъдата на Гюрга.

            - Да! - крещеше със все сила сърцето на Огнян.

 

(продължението следва в септемврийския брой на НАСП)

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020