След интересния си поетичен дебют в списание „Нова Асоциална Поезия“, Милен Пеев изненадва с още по-интересна експериментална проза. Къси миниатюри, наситени с емоция и предаващи усещания на читателя. Тишина и маски, зад които се крием всички ние – децата на бога на безпорядъка... от който се раждат вселени.

Ива Спиридонова

Тишината

Точката на пречупване не е била никога точка, а просто пукнатина във времето – от която извира светлина. И Слънцето също не е било винаги... Просто един лъч от забравен или раждащ се спомен за нещо, което оставя мислите да се реят като колибрита над най-неочакваното разтваряне на очните струни, защото тишината е под eзика им и се протяга лениво в хищните пространства...

Някъде, някога или никога и никъде не е била толкова красиво тиха...

Тишината 2

Отчуждението идва винаги само в компанията на вятъра, който се подпира на лакът над нощната бездна и изсвирането му се кристализира до дъното на ада, когато спира за миг и продължава. Върти се в кратерите на бушуващи вулкани, загребва безшумно кървавата лава и я плисва право в лицето на далечната зора. Но сега е уморен, разкъсан между четирите посоки, а и отчуждението почти го забрави за малко. Докато не изплющя като ураганен камшик по всичките паралели и меридиани на изтягащото се визиране по протежение на вените на снежно-синята топка...

Тишината 3

Прерязването на вените не е черна дупка, а изсушени мисли на простора в черно-бяла бленда, опръскана с много силни спомени, придобили характера на изплъзващи се мечти... Под вратата на неизбежното, което така или иначе прегръщаме и без болка предъвкваме във водопадите на самотата и безмълвно се вторачваме в тъмнината, като последен шанс да измъкнем от нея и непростимото, за да продължим... Някъде, някак, в едно размазващо се утре...

Маски

Не знам кое време беше – сутрин, обед, вечер. Само усещах, че ме цепи главата от алкохолни спомени. Беше много тъмно, толкова тъмно че можех да се наям с нож и вилица от тази тъмнина, различаваха се само увисналите плакати по стените.

Станах някак си от леглото и се опитах да преплувам този океан от мрак. Стигнах до прозореца, махнах щорите и светлината се изля като водопад от космическа енергия с безбройни прашинки,от една разпадаща се Империя.

Спомних си за маската в тъмното и преплетените ни езици, като морски змиорки в размножителен период. Маската беше свръхвъзбудена, искаше нещо от мен... Аз го желаех много повече от нея и тя загуби контрола над чуствата...

Маската изчезна в мъгла от цигарен дим и аз останах сам,със своето сухо тяло, което се опитваше да премине през стена от джин, кафе и jazz...

Телефонът извъня – нищо ново под Слънцето – чу се глас, сякаш отвъд Вселената. Изсъхналите ми устни прошепнаха в слушалката:

– Добре! – срещата ми беше след час и дотогава трябваше да се съживя със силна доза кафе. Хвърлих един поглед върху масата. Цялата покрита с листове експериментална проза, книги и един малък телевизор,който ме изкушаваше да го разбия в стената. Отворих някакъв шкаф и вътре имаше... кафето беше толкова силно,че сигурно щеше да ме държи жив няколко века...

Улиците бяха мокри, снегът се разтапяше,но не свършваше, беше някаква постоянна маса – маска, която се разливаше, от лед във вода и обратно, от вода в лед и кал...

И всички тези улици, тротоари, булеварди, паркинги, паркове се разтапяха в една огромна бална зала...

*

Купонът започна, да влизаме и ние, и знайте, че слeд това няма да сме същите, нищо няма да е както преди... Ще си кажем в очите колко много се обичаме и колко много се мразим и още колко много имаме нужда от някого и в същото време колко много искаме да го убием този някого и още колко много...

Безпорядък – единствено това остава накрая – безпорядъкът, който ни променя. Богът на децата, защото ние всички сме деца, сложили маски.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020