Спасението е въжето в ръцете ни. Смъртта е самозащита срещу болката. Животът е оръжие за различни цели в прозата на Алекс Томов. 

Александър Арнаудов 

Пинята

Никога не е бил нито толкова полезен, нито толкова забавен приживе, колкото като труп.

И не беше достатъчно умен, за да оцени иронията. Но, ако знаеше, вероятно щеше да избере друго място. Ако знаеше, че всяка вечер около старото дърво, на което избра да се обеси, се събираха друсалниците и пушеха метамфетамин или се бодяха и шмъркаха.

Никога не е бил толкова забавен, но, след като го намериха, за кратко се превърна в пинята. Никога не беше носил толкова радост на други хора. Ако можеше да види щастливите им лица. Обезумелите лица. И почувствал тази радост. Може би би размислил.

VW 

Човекът изглеждаше болнав. Блед. Всъщност думата не е точно блед, той беше сивкав. С жълти петна по кожата. От тия, дето означават, че няколко от органите ти, водени от черния дроб, са отказали да си изпълняват задачите и са ти показали среден пръст.
***
Зачудих се, ако се обадя другата седмица и му кажа, че не можем да се видим, защото „спешно съм заминал командировка“, колко ли време след това ме дели от момента, в който вече няма да ми се налага да му плащам другата половина от парите. Но пък документите щяха да си останат на негово име. Сигурно има роднини. Сега пък се притесних за това. Дали не трябваше по-рано да оправим документите? Дали не ме беше изпързалял? И след няколко дни някой роднина да цъфне да търси колата?
От тези мисли така се притесних, че не натиснах съединителя докрай и колата изчегърта зверски, когато се опитах да включа четвърта скорост.
***
В обявата пишеше, че продава Фолксвагена за хиляда. Което си е невероятно отвсякъде, защото „Костенурката“ от осемдесетте върви по около 3000 и то в най-лошо състояние и при голям късмет. Така че – 4000 е минимумът, с който ще се разделиш, ако искаш такава кола.
Тая нацистка бракма е колекционерска. Това е.
Не изгарях от желание да карам точно това, но за тези пари (което можех да си позволя… другият вариант беше скутер, все пак) се предлагаше това. В движение и в учудващо добро състояние.
Човекът обясни, че я пуска на такава цена, защото ще се мести в друга държава и спешно му трябват пари. Нямал време да чака някой колекционер да изпълзи отнякъде си, за да даде добрата пачка.
Все ми беше тая, стига да ми разрешеше да тествам колата преди да я купя.
Дори не дойде с мен в сервиза. Каза, че ми се доверява, а и е много изморен, за да се вози чак „дотам“. Сервизът, който си избрах (имах познат, който работеше в него), се намираше в противоположния край на града. Отидох сам. Колата се държеше доста приятелски с мен. Нищо подозрително.
Същото показа и диагностиката и всичкото бърникане, чоплене и ровене из нея в сервиза.
„За хиляда, това си е находка, не се колебай“, ми каза моят познат. Механикът.
След два часа автомобилен преглед (сигурен съм, че ѝ прегледаха и дебелото черво, и простатата), се качих и завъртях ключа, за да потегля обратно.
„Чакай! Чакай!“, викна след мен моят познат. Видях го да ми маха в огледалото за задно виждане. Изключих от скорост и го зачаках, натиснал спирачката, да дойде до мен. Свалих прозореца.
„Това беше вътре. Не знам твое ли е, ще ти трябва ли…“
„Не е…“, с недоумение казах аз, протегнах ръка и прибрах примката от дебело въже. Сложих я на седалката до мен, махнах за „чао“, включих на скорост и потеглих.
Примката приличаше… не, не приличаше, беше си точно такава – от онези, които използват за бесило.
***
Сключихме сделката. Стиснахме си ръцете. Разбрахме се да оформим документите следващата седмица. Странно, но човекът отново ми се довери и ми даде колата срещу половината сума. Другата половина щях да му дам, когато оправехме документите.
„Ще имам време“, каза той, но някак тихо, по-скоро на себе си.
„Щях да забравя“, сетих се в последния момент, „Това… това е твое, нали? Ще ти трябва ли?“, казах и му подадох примката, която стоеше на предната седалка.
„О-о, не. Няма да ми трябва. Това беше само за упражнение, докато се науча как се прави. Сигурно се чудиш за какво ми е?“
Всъщност не се чудех. Не му бях хвърлил много мислене.
„Това е…“, изглежда все пак човекът държеше да даде някакво обяснение, „Това е за самозащита“, изкиска се някак странно и по детински, казвайки последната дума, странно натъртвайки на нея, сякаш приятно изненадан от собственото си чудесно чувство за хумор, което го е развеселило.
„Да. Добре…“, казах аз, мислейки си: Все тая. Завъртях ключа и натиснах съединителя. Прозорецът си беше все така свален. Човекът си провря кокалестата ръка през него. Подадох и аз моята. Казахме си „чао“ и аз потеглих.
Докато сменях от първа на втора скорост се замислих за гривната, която видях да се мъдри на ръката му, когато ми я подаде през прозореца. Беше от онези, дето ги закачат на пациентите в болниците.
Ще заминава за друга държава. Скоро. Това ми беше казал. И, като се замисля – донякъде така си и беше.
И онова – за самозащита – като се замисля и за него, наистина си е самозащита. Нали? От света. От болката. От останалите хора. От нас.

На тоя свят има различни оръжия. За различни цели.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020