Снежана Милоевич е родена в Прокупле (Сърбия). Понастоящем продължава да живее в родния си град и преподава в местната гимназия. Научните й интереси и изследвания са в областта на филологията. Автор е на множество научни публикации в специализирани издания и е участник в редица международни конференции. По призвание се определя като медиевист, но проучванията й са насочени не само към сръбската средновековна култура, но и към сръбската литература на XX век. Автор е на книгите Медитативна проза Иве Андрића (2008) и Од премудрих чула, огледи о старој српској књижевности (2017). През 2018 г. последната печели престижната сръбска награда Иницијал за значим принос в изследванията на средновековната сръбска литература. Пише кратки разкази и пътеписи, които публикува в литературни периодични издания в Сърбия и страните от бивша Югославия. През 2011 г. публикува сборника с разкази Градић Смејтон, а през 2015 г. – сборника с пътеписи Оријентални Мефисто и други путописи.

ИЗПЛУВАНЕ

- Искате ли да свирите? Добре. Аз ще ви науча. Но внимавайте! Това е нещо изключително важно. Не, не се смейте. Това ще промени живота ви. Начинът на мислене. Не опитвайте да запомните музиката посредством логични връзки. Трябва да я усетите с пръстите си. Това е нещо различно. Като психоза. В главата си трябва да имате холограма на композицията.
Слушам как професорът по пиано пламенно говори на жената, която беше на средна възраст. Зряла красавица, която чак сега е намерила време да постигне тези знания. Позната ми е тази реч за холограмата. Звучи добре, като Стар Трек. На върха на езика ми е, а не се сещам. Знам само, че вероятно не е от нашия свят. Не се сещам много добре материала, който съм учила отдавна. Така или иначе не ми трябва. Мога да нося синя мантия, да чистя и да пера и без това. В началото ми се струваше, че това е отлична работа. Децата цапат по-малко, а работя по-малко и по цял ден слушам музика.
Но, майко мила, колко дълго скърца цигулката в ръцете на бъдещите концерт майстори. Колко са къси детските пръсти за трудните мелодии на пианото. С времето започнах прекалено много да обръщам внимание на звука. Дори се смея без звук. Всъщност се усмихвам. Това ми се отразява добре. В тази тишина от човешки звуци ясно чувам всяко движение още от входната врата. Дори и да сме на първия етаж над високата приземие. В пространство, което прилича на лабиринт. Аз го овладях, но новите винаги се притесняват. Появявам се с любезен израз на лицето и ги упътвам накъдето трябва.
Изглежда, че мястото за пушачи е най-любимото. Често ходя там, за да изпразня пепелниците. Вероятно, защото се владеят, докато работят и когато влязат в това отделено място, веднага пълнят тези съдове, малки за тяхната огромна страст. И днес изхвърлям пепелниците. Оставам за по-дълго, защото разговорът ме привлече. Стана ми смешно, защото младият професор говори на жената на средна възраст, която иска да свири на пиано, всякакви глупости. А тя го слуша, все едно е виновна, че не знае това, които всички тук, освен мен, добре знаят.
Времето се влоши. Потреперват стъклата на прозорците, които не могат да се отворят. Размества се фазерът, който затваряше уж като стена под прозореца. Това всъщност е празнината, която ечи. Завесата се люлее с деспотичен ритъм. Сякаш бяхме под силните ветрове. Поне сме защитени от дъжда. С глухи усмивки наблюдаваме хората, чиито чадъри се разпадат насред бурята. Бързам да се прибера вкъщи, но бурята не се интересува от това. Отивам да си направя кафе. Няма къде. Отивам в добре познатата стая за непушачи – кухнята.
Както в онези реклами – хоп и готово… Връщам се обратно. Пием кафе и чакаме времето да се успокои. Госпожата сподели, че обича пролетните дъждове, това я изпълва с енергия. Успокоява я въздухът, пълен с озон. По улиците текат потоци мръсна вода, които носят към главната улица пръст и пясък. Професорът по пиано донесе отнякъде вече отворена бутилка червено вино. Предложи ми да се присъединя.
-Сънувате ли ноти? Сънувате ли как свирите? – професорът беше несигурен. Навън все още е като за край на света. Госпожата скромно призна, че не сънува как свири по простата причина, че не може да свири. Притиснали са я и някакви неволи. Объркана е. Вече изобщо не сънува. Вижда свиренето като оазис на мира и красотата, без големи амбиции. Виждам, че той е много разочарован.
Аз постоянно сънувам нещо. Тази нощ сънувах как от тоалетната чиния изплуват прозрачни торбички със замразен грах, нарязани пресни чушки, цели печени…. Събуди ме синът ми, който крещеше:
-Наводнение, наводнение!
Какво му става. Дали не сънува същото, помислих. Скачам от леглото, защото усещам остра миризма на превтасало зеле. Чувам „шляп“ и виждам как от тоалетната чиния изплуват полумухлясали листове. Пускам водата, зелето в кесия и в коша. Звъня на майстори. А те като по чудо идват. Сетиха се коя съм от миналия сезон, когато кесии със замразен грах и нарязана червена чушка бяха задръстили канализацията. На първия етаж съм. Има някаква грешка в отводняването до приземието. Високото приземие. От вътрешността на тръбата постоянно се чуват някакви странни звуци. В тези лабиринти често се случва застой. Каквото е направено – направено. Тук помощ няма.
Шефът на нощната смяна е възмутен от гледката. Не може да повярва какви хора живеят в моята сграда. Бих отишла при жената на домоуправителя, вечно тя е виновна. Но кой смее да се закача с нея?! Със сигурност не една самотна майка. Знам, че добрият насилник решава временно проблема. Когато всичко е минало, шефът на нощната смяна се шегува, че трябва да потърся вино за комшийката, мезе вече има.
-Е, наздраве.
-Наздраве, отговарям аз на професора по пиано.
Говорят за красотата на падането на дъжда върху ламаринения покрив. Аз бих им разказала за всичко, което изплува от моята тоалетна чиния. Какви звуци се чуват от канализацията. Защото целият живот е музика. И всичко зависи от добрия ти слух за някои неща. Само не знам, дали това ги интересува. Затова слушам професора, който продължава:
-Госпожице, чували ли сте за гещалт психология?
Това най-добре илюстрира онова, което искам да ви кажа. Целостта е по-важна от парчетата. Така че мелодията не е прост сбор от ясно дефинирани тонове, а е структурирана цялост, която всякак изживяваме, въпреки че всички елементарни тонове са се променили.
Жената на средна възраст кима с глава. Може би разбира. Аз не разбирам. Но знам, че музиката лекува. Чувала съм всичко за това, колко е здрав онзи Моцарт. Казват, че и щраусите не заравят глава в пясъка, когато слушат музика. За всеки има достатъчно. Живея в приземна къща. Няма сграда без асансьор, няма шумотевици от канализационните тръби. Забравих за жената на домоуправителя. Само през пролетта все още сънувам изплуването.
Когато дойде време да бъда със своите животни правя специален репертоар. Сега мога да имам и гости - понякога ме навестява госпожицата госпожа. Да се наслаждава на природата и дъжда. Не се е научила да свири на пиано, но просто не може без музиката на Моцарт. И аз не мога. Слушаме и чакаме резултат.
Ех! Нека си говорят, аз трябва да чистя. Виното е малко кисело. Но какво да правя, пия.

Превод от сръбски: Кристина Пенева

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020