„Прибра ли се?“

(Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна)

„... нощта е приказка. Не мога да повярвам колко е красиво! Въздухът блести, лети, танцува... милиони сребърни кристалчета озаряват тъмнината. Сякаш Бог празнува непонятен за нас, хората, празник.“ С удоволствие ви представяме първия разказ на страниците на списание Нова асоциална поезия на редактора и водещ на четенията на метежната ни анархо-апокалиптична група - Ива Спиридонова.

Живея в някаква паралелна реалност, сякаш на другия край на света... А разликата е само десет минути, няколко кръстовища и една липса. Тук зимата е остра, хищна и гладна, а мъглата те поглъща, носейки ти гъсто и плашещо чувство на изгубеност.
Там, откъдето идвам тази нощ, зимата вали на блестящи кристалчета от мекото кадифе на небето. И е красива. Посипва се върху теб като отронени искри от светлината на звездите, скрити от декемврийските облаци. Компенсират отсъствия.
В тези два свята само студът е еднакъв. Спазва каноните на сезона. Е, и времето, според стрелките. Според пулса ми - не съвсем.
Всъщност не знам какво правя тук. Вратата на дома ми е пред мен. Но не мога да вляза.
...

Когато пристигнах, все още не валеше. Взех багажа, заключих колата и поех към входа. Само студът ме придружи, подканяйки ме да побързам. Не знаех, че ще ме чака и на тръгване, нито предполагах какво е намислил.
Горе беше топло и забравих за него. Имаше толкова много неща за вършене, че часовете изтичаха неусетно. Пак така неусетно тихата музика взе превес и кафето се замени от вино. Плавните преходи никога не са били проблем, през всичкото това време крехкия свят, който си бяхме създали, се крепеше единственото на вдъхновението и обичта. Никога не е имало граници. Само илюзия за нужда от такива. И тъкмо тя покачваше напрежението. Защото винаги оставаше някой пропуснат жест, ненаправена крачка, нещо недоизказано, скрито, премълчано. От страх да не разрушим всичко.
Разговорът приличаше на балансиране върху тънко въже - ако кажеш една грешна дума, падаш. Излизаш от добрия тон, от общоприетото, от пътя. И преглъщаш, преглъщаш всичко, което искаш ей сега да изкрещиш, тъпчеш се с тишина, маскирана от незначителни думи. Важното остава мълчаливо да чака своя момент. Ако го дочака.
Свикнали сме така. Сменяме темата и пак е хубаво. А от нощта остава все по-малко. Свещите гаснат. Трябва да тръгвам вече. Не мога да продължа да гледам в очите му, без да направя нещо. Тръгвам...не, още малко, само още малко...
Обичайното отчаяно суетене, палтото, плахата целувка, бързата прегръдка с все повече разстояния в нея. Изхвърчам надолу по стълбите, много е късно. Късно е за всичко вече.
А навън... нощта е приказка. Не мога да повярвам колко е красиво! Въздухът блести, лети, танцува... милиони сребърни кристалчета озаряват тъмнината. Сякаш Бог празнува непонятен за нас, хората, празник. Всичко е покрито със скреж. Студено е, рязко усещам колко. Бързам да отключа колата, трябва да загрее, преди да тръгна. Вадя ключовете, намирам ключалката... но тя не се отключва. Ключът отказва да помръдне. Скрежът бавно ме покрива, докато правя още и още напразни опити. Всичко е замръзнало, толкова е студено... сякаш този студ не иска да ме пусне да си ида оттук. Понечвам да звънна, после си казвам, че е излишно да му причинявам напразни притеснения. Продължавам да опитвам. Свалям ръкавиците и залепям длани върху ключалката. Боли, но топлината ще помогне. Само тя може да разтопи студа. Опитвам отново и отново. Ключът отказва да помръдне в нужната посока. Но точно когато понечвам да се откажа, ледът поддава и вратата се отключва. Отдъхвам си за миг и тръгвам. Някъде по пътя блестящите кристалчета изчезват. Пропълзява мъглата. Заедно с нея остава само студа.
Паркирам припряно пред дома си. Тъмен е. Тук зимата вече не е красива. Реалността също. Студът обаче, си е същият. Вратата на гаража също е замръзнала. Ръцете ми залепват за студеното желязо, в опит да отворя. Невъзможно е. Зарязвам тази врата, колата ще спи навън. Прескачам оградата и най-сетне пред мен е добре познатият ми вход. Ключът ме чака където съм го оставила. Вътре едва ли някой ме чака вече. Добре познатото движение надясно и съм вътре. Но... какво става тук? Историята се повтаря, вратата е замръзнала. Студът затвори всички мои врати. Може би, за да отворя нова.

...

Не знам какво правя тук. Вратата на дома ми е заключена. Студът отвътре ме приканва да си ида. Поглеждам премръзналите си пръсти, нахапани от прашинките скреж. Не мога да отключа. Замръзнало е. И там, вътре, вече има само студ.
Обръщам се и тръгвам обратно. Зимата ми пази тишина, мъглата жадно поглъща всичко, трие контурите на света и само шепота на падащите кристалчета придружава мислите ми. "Не биваше да тръгвам. За кой ли път не оставам? А всичко ми казваше, че е рано да си ида, и очите му, и студа навън... трябваше да видя знаците веднага! Все още не е късно. Надявам се".
Вратата на колата този път се отключва с готовност. "Стига толкова липси и пропуснати мигове! Връщам се... Чакай ме!" - казвам си и паля двигателя. "Децата... няма да ги оставя там, ще ги взема утре. Те и без това вече знаят всичко". Рязко правя обратен, досегашния ми дом остава зад мен. Дори не се събуди от вечния зимен сън... В купето е топло и звучи "Amazing". Дисплеят на телефона на седалката до мен светва, усмихвам се в отговор. Обичайната загриженост: "Прибра ли се?". След малко ще му отговоря. Дори не подозира как! Само да мина тежкия участък и да изляза от тази убийствена мъгла. Пътят е хлъзгав, доста коварен, студът се е погрижил. Колата поднася, но не намалявам скоростта. Бързам. Ще се справя... колко да е далече - само на другия край на света...
...

А на другия край на света, час по-късно, той все още очакваше отговор на последното си съобщение: “Прибра ли се?”

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020