Всяка прилика с лица и събития е напълно случайна. Благодаря на всички красиви създания, които са ми споделяли за своите фантазии и са ме питали дали това място около кейовете PARADISO съществува. Ще им отвърна така: Да, съществуваше. Смених само имената на истинските лица и ги пуснах в различни ситуации, за да избегна дословното описване.

Слави Томов

Paradiso

'Дали я бе последвал умишлено, за да удари колата и в своеобразен жест на ухажване?'

James Ballard

Ако се опитам да опиша онези онтологични надолнища, където асфалтът се изгубва и размива от слюнката на небето с цвят на естонски порцелан, може би трябва да възпея онази Луиза, за която сигурно никой не ми би повярвал, онази Луиза, която прави все още нощите ми неспокойни и пренаселени с едва забележими неврастенични жестове, лека тревожност, потене или мнима температура, онази Луиза чиято фигура все още виждам да се изгубва в лятната мараня по черните пътища заобикалящи изоставените бетонни сгради с вид на метафизични фиорди, онази моя Луиза която обичах: косата ѝ цвят на кестени, приятно дразнещият мирис от пръстите на ръцете ѝ на ацетон: чаровните ѝ лабилни състояния, депресиите, промяната в настроенията, бъркането на глаголните времена /може би притеснителен симптом за някакво заболяване/, красивите ѝ глезени като изречения на Broch, шията ѝ, която целувах внимателно след дивашките ни кулминации и шепнех в ушите ѝ цитати от Immoraliste на Andre Gide. Случва ми се често нарочно да се завръщам към онова минало impasto в края на града, до онзи празен басейн с издраскани неприлични надписи, локви като настоятелни вини преслeдващи ни подсъзнателно, парчета от строшени бутилки от шампанско напомнящи зрелищни гладиаторски нелегални двубои или хедонистични празненства на красиви и биполярни жени захапани от криза на средната възраст, изоставените автомобили наоколо, които често когато съм леко пиян ми напомнят за елегантната Facel Vega на Камю в чийто лайсни все още можеш да се огледаш и да видиш образа на Ballard, който ти се усмихва или силуетът на Vaughan дебнещ от далечината с фотоапарат в някаква рудиментарна роля на дързък и неуловим Херострат.

Ако се опитам да разкажа тази история, която полицейските хроники отдавна са възпели с най-красивите барокови метафори ще ми е нужно да звучи съвсем дискретно And Also the Trees - Paradiso, може би и бутилка ледена бира или вино, интровертна тишина, за да мога да се освободя от това безветрие и да стана отново герой в онзи хабитат, който описва най-добре транзитната ни любов, самотата, вините и бягствата ни от смъртта. Помня лепкави фрази от онзи дълбок и възпален юли, помня онези мои малки умирания и голямото прераждане на нови небесни сателити, помня в зениците си силните светлини на автомобилните фарове, мирисът на адреналин, машинна грес и бензин, смачканите тазове от автомобилните гуми, парите които се подаваха от ръка на ръка с пресни петна от кръв, лошите лицеви аркади на нелегалните бойци, които в епилога ходеха да ги шие някакъв ветеринарен лекар, всички тези жени, които след райските оргии изчезваха някъде на запад с хидратирано либидо.

Съзнанието ми е пълно все още с пресните допири на всички тези красиви жени, които само на мен показваха дълбоко скритите си ореоли, раните по невидимите им криле, които се опитвах да лекувам със собствената си слюнка или със силни афтършейвове, как неспокойните им пръсти шарят, за да разтворят дзипа на сините ми джинси с мирис на бензин и прах, за да достигнат най-накрая онзи забранен или потулен фонтан, от който чаровни и забрадени блудници миели лицата си след прегрешенията и хвърляли в него dinaros, същите непокорни Магдалини, които захапваха от вътрешната страна бедрата ми френетично, или засмукваха фалоса ми, а аз-в знак на уважение ровех с пръсти в косите им, а в непредвидените облекчавания отстраняваха с върха на пръстите си някое водорасло скрило се в окосмението ми. Нужно ли е да споменавам имената на всички тези наранени ангели от действителността?, необходимо ли е да уточнявам или да изваждам наяве хроничните им рецидивни травми, скверните им фантазии, от които избиваха червени петна по бузите и шиите им, цялата сива двойственост през която бе минал собствения им живот, накъсаните им и недоизказани непохватни любовни истории с много по-млади мъже из невзрачни мотели или барови тоалетни, леко ироничните подмятания за собствените им половинки, леките транквиланти, които намирах из джобовете им, кариесните зъбчета, които опипвах с върха на езика си, синините по колене им заради позите like perros. Нека се опитам да опиша учестения им пулс, който напипвах, как обръщаха огледалата настрани, за да не стават свидетели и да не помнят потайните им истории, как увеличаваха радиото, за да заглуши кулминациите им, изгубените им обеци, които търсехме по пода и измежду седалките, мирисът от влажни кърпички, с които триеха скъпите си дрехи заради петната от собственото ми семе, наполовина изпушените ароматизирани цигари или когато със затворени очи ме подканяха да сляза в ниското под тях, слизах в ниското под тях и сега те на свой ред шареха с пръсти в косата ми, шареха и аз усещах конвулсиите им за края, но не сега, не още, още е рано, точно така, сега по-навътре, господи, точно така, ти си чудесен, много добре го правиш, правех го, тези нимфи чийто устни имаха вкус на горчиви бадеми, тези кайросни мигове, които никога няма да се върнат с риск да хванех някой херпес, нищо не хващах, хващах последните отворени барове, първите автобуси, около онова море, което всеки си мисли че разбира, около сънените и леко хладни моряшки квартири, където всички тези жени вече спяха блажено до собствените си половинки, лежаха и се усмихваха насън, за всички тези мънички тайни игри, които даваха есенция на еднообразните им ежедневия...

*
Много ме влече да се бия с някой на дуел. С револвери да се стреляме. Дясната ми ръка не е толкова категорична, но с лявата съм свалял играчи над 100 кг (аз съм едва 75); освен това вече съм си татуирал името на криминалния тип JEAN GENET по ръцете. В квартирите до доковете мисля да отида тази вечер. Пълно е с престъпно красиви куртизанки. Взимат от 150 до 350 за половин час любов. Небесни феи. И аз ходя елегантен с вратовръзка на Pierre Cardin, с бели ризи и винаги с цветя. Това че са куртизанки, не значи че не могат да се влюбят в теб. И тъй си я карам аз около морето: платени жени, залагам на боксови срещи и уча Португалска граматика. Има сигурно и порядъчни жени, но аз нямам усет да ги разпозная. Вчера една ми се лепна. Усмихна ми се. И аз ѝ се усмихнах. Имал съм бил предизвикателно изражение. Аз ѝ казах че има хубави устни и така. Казах ѝ че можем да си поделим хотела за вечерта. Нарече ме луд - и офейка. Все тая. На една жена не ѝ ли платиш, нищо не може да направи. Искам да кажа, че моите любови са куртизанките. Чисти жени, които говорят с Господ.

*
Нищо нямам аз в моето Ателие. Кабелна нямам. Топла вода нямам. Топли завивки нямам. Печка нямам. Спартански живот водя. Всичко съм натъпкал с книги и картини и постери на велики боксьори. Mohhamed Ali, Rocky Marciano, Jack Dembsey, Kubrat Pulev. Имам един малък гардероб само с красиви врати от липа. Вътре държа елегантните ми ризи, панталони, джинси и обувки. И понеже и хладилник нямам оставям кутийките с бира на хладно да стоят там. Може навън да е -5 аз се поливам с ледена вода. Поливам се и крещя. Хубаво било за очния нерв. Като хване обаче, под нулата до доковете вятърът става много зъл, увивам се с едно мое пухено норвежко яке и така заспивам на плажния ми шезлонг. Идилия. Освен това не съм се бръснал от 4 месеца и съм много любопитна гледка за нощните патрулки. Нищо нередно не правя. Жени не закачам. Не съм крадец. Просто с балтона си давам вид на Jean Genet. Пия сам из крайбрежните барове разгърден и залагам на боксови мачове. Залагам си аз и ако ми се лепне някоя женска първата ми работа е да я преценя добре, да я почерпя и да ѝ дам 100 или 200 кинта да бъде с мен за един час. Някои се съгласяват, други си тръгват разсърдени и ми хвърлят парите в лицето. На мен ми е все тая. Толкова много екзистенциални аркади съм получил през живота си под кръста, че путките не ме впечатляват с фасоните си. И така, заспивам по гръб и си говоря с разпятието на Христос. Аз му говоря, а той мълчи. Нека си мълчи. От 2000 години все си мълчи. И като ми писне, ставам, отварям си една бира, пускам си Хендел от телефона и си поръчвам vip куртизанка

*
Чета Deleuze & Guattari, и ако някой играч си мисли, че е спал с повече куртизанки от мен, моля, нека ми пише...

Стела

Живеехме тогава със Стела близо до тюркоазените кейовете, за които може би само Жан Рено би могъл да пише
Бяхме греховно млади и следобедите от балкона зяпахме каещите се забрадени жени заради любовни прегрешения да нахълтват в местната Eclessia Catholica и когато ни омръзнеше се любехме безсрамно на пода like perros върху скверни книги на Klossowsky и Henry Miller
Малко неща имахме тогава със Стела
1. Един речник за Португалски думи
2. Две чинии с различни шарки
3. Купища кристални крадени чаши за шампанско, в които пиехме кафе
5. Две или три акварелно зелени рокли на Стела
И моите няколко бели ризи
Веднъж си направих боксова круша от един чувал. Напълних го с пясък и по цял ден удрях по него, като ми омръзнеше ходех да плувам
Или да се скитам около доковете
Стела ми казваше да не се вдетинявам с този бокс
Но обичаше да стои и да ме гледа, гледаше ме как удрям. По потник, със свалени тиранти и добавяше, че съм приличал на Sicilian bandido
Обичах Стела и сутрин винаги я целувах по слепоочията преди да стана
Събуждах я с il mio domani на Chet Baker и докато се разсънваше казвах сутрешната си молитва пред един голям черно-бял постер на Rocky Marciano
После Стела правеше за закуска яйца на очи и в моите само винаги бекон слагаше
Сервираше ми ги със салфетка и винаги слагаше между мен и нея една празна бутилка от лимонада с втъкната хартиена роза
И когато закусвах ѝ разправях на тази моя красива Стела с прибрана коса, какви неща бях чул от момчетата в бара и тя винаги ми правеше забележки да не се изразявам така просташки като тези гамени
След това се хванах на бач и с парите купих на Стела огледало
Рокли
Пантофки
Гердани от рапани
Слънчеви очила
Обувки
а тя ми избра хубави панталони и сака, за да не ходя с посвирите си крачоли на джинсите като някой туземец
Какво да ви разправям още:
че се спречках няколко пъти с пияни моряци ли?
Или че ми извадиха автоматичен нож?
Или, че Стела се влюби в друга жена и след това два месеца плака в скута ми?
Господи, жена на жена се обясняваше в любов
Беше красиво и смущаващо като в книга на Jean Genet
Тези наши бедни нощи захвърлени до пристанището където вечер петролът светеше в цвят на хмел и малц и правеше пияни небесните херувими
Или как тълкувах аз полупиян лошите ѝ сънища
Стела,
която съм завивал със собственото си сако през зимните вечери защото дори и одеала нямахме, а аз - стисках зъби и се правех на мъж че ми е топло
И ѝ разказвах приказки за южните провинции на Португалия
Където било вечно лято
Несвършващо лято
Където времето било буквално спряло
И непокътнато
Но го измервали само старци с тежки броеници
Или за Алжир
Или за Мароко
За онази младост, когато бях много силен и дързък и със слюнката си лекувах изгорелите нослета на красиви момичета далече от морето
Като им обещавах яхти
И делфини в любовни периоди
Лагуни забравени от Господ
Замъци от морски пясък
Където щяха да живеят като Принцеси

*
И куртизанките около моряшките квартири до доковете вече за нищо не стават. Мърли. Преди имаше финес, внимание, ухажване, любовни игри. Пристигах при тях със скъпи букети от ириси или жасмини. Натокан. Миришех на силен и скъп афтършейв. И те от уважение сами внимателно ми откопчаваха часовника на Casio, прокарваха пръсти по скулите ми и когато си свалях ризата или панталона внимателно ги поставяха върху облегалката на някой стол. Намаляха осветлението, излизаха - влизаха с рубинени жартиери при мен, качени на 12 см токчета, херувими. Черпех ги от цигарите си. Истории им разказвах. Даваха и по устата да ги целувам. Или да прокарвам пръст по белезите им от секцио. На сватбите като "случаен" персонаж съм им присъствал. Днес отивам, едната ме посреща по анцунг, а другата по джапанки, а аз с кожени маркови обувки на Hugo boss. Вещици. И pimp-a (сутеньора) ми се ежи, защо не съм му бил харесал дамите? Отвръщам му, защото са простакеси, които за нищо не стават. Обноски нямат. Стил нямат. Отношение към един джентълмен нямат. И миришат на готвено. Край. Тръгнах си

*
Този пасаж е породен от един мой "бас", че мога да напиша още по-скандален роман от "Crash" на James Ballard, по подобие на "Ще се изплюя на вашите гробове" на Boris Vian. Не харесвам Boris Vian. Харесвам предизвикателствата. Бях в катарзисен период. Бях излъган и наранен. Удрях напосоки във въображаеми противници и по цял ден слушах ранните пиеси на Swans удавени в брутално насилие. Възхищавах се на платната на Bacon. На инсталациите на Chris Burden. Ходех да гледам нелегални двубои без правила в празни басейни и снимах катастрофирали коли. Бях се отказал да пиша докторат. Четях сам по цял ден Deleuze & Guattari, Artaud, допусках по-големи жени от мен да вкарват дланите си дълбоко зад топката на колана ми. Имах събран гняв. Трябваше да се освободя от този гняв. Прекратих с бароковия си тип изказ. Започнах да пиша: оголено, първично, дивашки.

Висок съм около 190, тежа около 75 кг. Обичам когато съм с красиви жени, да им говоря за сътворението на света. Изговарям бавно думите. Бавно. Сякаш захапвам сурово месо. Допада ми тяхната вродена низост да избягвам евфемизмите и да им шепна брутално моряшко арго, за да ги подготвя да отворят най-накрая дълго сдържаните си оргазми към лицето на вертикалния хоризонт. Когато са в обятията ми ме наричат Vaughan. А когато лежим по гръб омацани в слуз и семе аз се обръщам към тях с имена на светици. Изследвам маниите им. Тайните им желания. Склонността им към фетишите. Дали искат да доминират или харесват друг да доминира над тях. Случвало се е да плащат. Да плачат от удоволствие, което за първи път изпитват.

*
Рискувам да пропилея живота си като се излагам безразсъдно срещу течението на метафизични циклони, силно августовско слънце, мъртви вълнения, тълпи от туристи, нощни скитания в непознати градове, където обикновено не нося документи със себе си - денонощия от меланхолични спирали, улици, които преливат в други улици, тропически безветрия. Помня как влизах, помня и как излизах от следобедните барове - St Julian-Sliema-Paceville, как дори веднъж забравих сакото си, върнах се - сини вълни прииждаха над мен, прииждаха и се отдръпваха, леко замаен от бирата или от habanero-то, разсеян от спомени, в които все още живеех като герой на Модиано с едва доловими нюанси на Консула на Малкълм Лоури, докато накрая не загубих тотално сакото си на GAGLIARDI. Случва се да ме питат откъде съм, случваше се и да бъркат от къде съм, Não sou maltês, também não sou inglês, скулите ми били много подчертани, кожата ми била бронзово-шоколадова, тези зелени очи не били никак характерни за този регион, може би за някакво Alentejo или Faro, прекарвах по-голяма част от времето из откритите барове или скитах или четях в хотелската стая, или се разхождах из плажните ивици, случваше се да вляза в някоя катедрала смирен, сричах погрешно заучени молитви на Бога, но този Бог не беше мой Бог, оставях го;

Ако тя е вървяла по същите улици, за които само Табуки и Camus могат да пишат би трябвало да можех да разчета онези невидими знаци леко избледнели от влагата или слънцето; зад някаква огромна порта водеща към безкрайното лято населена със следобедни привидения, хладни броеници, гоблени показващи библейски сцени или неточни часовници; плеоназми миришещи на impasto по маниер на Cortazar, когато продължавах да трия потта си с рубинената ми вратовръзка на Piere Cardin нестабилен и пълен с гняв от забранени любовни удари, дързък и силен аз да нанасям други удари; дори когато вечер сам лежах по гръб и под клепачите играеха сенките от неоновите реклами на баровете в някакъв налудничав синтаксис се усмихвах, когато си припомнях как ризите ми миришели на слънце, пренебрегнатите ѝ вечери, кризите от средната възраст, стопени в някакъв сън, за когото другите разправяха, че била чиста измислица.

Често се спирам до онази Южна магистрала, където се виждах тайно с Луиза в автомобила ѝ, гладките лайсни, мирисът на естествена кожа в цвят на нар, все още несвършилият ѝ цикъл, а тя искаше да ме има под разпятието на Христос висящо под огледалото, задъхани,

*
Пиша всички тези думи от място, където почти никога не се налага да ти задават въпроси и дори рядко си позволяват да те поглеждат продължително и настойчиво, място - между сладката и солената вода, с изглед към ноемврийското море, което ми докарва лека тревога или странна меланхолия, място - с изглед към небесните олтари, където обикалят неспокойни красиви жени, за да се изповядат, място, от което мога да разкажа или да преразкажа всички моменти през онова сънено лято, за което сигурно никой не би ми повярвал, да инкрустирам изреченията си с похватите на плеоназмите или просто да замълча до края на живота си. Понякога вечер, може би след полунощ, или в ранните часове чувам суетенето на недоспалите камериерки, как отключват вратите, оправят леглата носещи отпечатъците и силуетите на поредна транзитна любов, как след това заключват същите врати и с пухените си маншончета се опитват да изчистят рехавите паяжини по хоризонта уморен от безсъние, потопен в някаква емоционална зависимост. Нужно ли е въобще да се връщам към онзи дълбок юли, който вече повече от три години навивам като пружина в главата си? , има ли смисъл да възстановявам тази катедрална бурлеска и да я превърна в епилога в книга, която ще съдържа единствено и само нашите: предателства, лицемерия-любовни лъжи?, няма ли да бъде абсурдно, дори налудничаво да реконструирам някакви моменти пълни със страст след като те никога няма нито да се върнат, нито да оживеят?, няма ли да бъде по-добре да се опитам просто да се освободя от тях?, да ги захвърля с всичка сила зад себе си, по течението, да се освободя от тях, да опитам да се преборя с тази хронична болка?, може би, но ако извърша цялото това малко престъпление ще бъда виновен в очите на онези херувими, които ни наблюдаваха от високото и отхапваха райски ябълки, другите - нечисти божества, които може би и те имаха пръст или бяха виновници за абсурдния ни край, за нелечимите неврози, страховете ни от височините, самолетните турболенции, остаряването, смъртта, безметежни клоуни, които стреляха театрално с пръсти по летяще хартиени фенери. Колко жени все още трябва да изгубя, за да се отуча или да престана да бълнувам името вечер на онази друга жена?, десетки, стотици? и няма ли да бъде по-добре просто да изляза навън, да се затичам и там - където морето се слива с акварелното дъно на небето да извикам името ѝ, да махна цялата тази история от себе си и да затръшна вратата след себе си - прероден, някак по-чист, жив? може би - да, но защо да махам тези индигови белези с формите на жасмини и ириси по тялото ми, които дори са още по-красиви с мириса си на помени, восък и мирис на домашно изпечен хляб?, та нали именно носят в себе си сълзите и вкусът на леки транквиланти, на ароматни цигари, на парфюми с аромати на стари книги, и защо трябва да има накрая някакъв победител, след като мога до края на живота си да разказвам или да се наслаждавам на красивата низост, на божественото лицемерие на тази жена, която ще ме преследва и в някакъв друг свят, който мълвят че съществувал? Нека оставя тогава всичко на случайността, или на произвола на зимния вятър, да го втъкна в между страниците на случайна книга и да го оставя там да изсъхне, да изгние, да се превърне в прах

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019