Порастваме и не остаряваме в новия си живот. Дните отминават, но любовта остава и улавя порива на вятъра. Отнасяме се в измислен свят, който сътворява реалността в новите текстове на Весислава Савова. 

Александър Арнаудов 

Септември

…
Пораснах, но не остарях. Със сигурност онези хапчета не са били изветрели, Пипи! В твоя чест пристягам червената си (боядисана, разбира се) коса на две плитки, но рисувам луничките само наум. Ние с теб си знаем, нали? Прелест моя!
Любов. Получавам толкова любов от близките си. Записвам се за екскурзии, за да уверя дъщеря ми, че тази, на която ще отидем двете, е само началото. Да, най-любимите хора ми дадоха възможност да започна отначало. Не буквите, не картините, не споделянето. Да започна отначало живота, който през първата половина на годината пропилях по болници. Знам, знам какво ще кажете – не е било пропиляване, ново раждане е било. И какво ще ги правя толкова рождени дни? А, да! Ще ги празнувам – с най-близките хора в живота ми. Няма повече да забравям, че те са винаги тук, до мен, и виждат нарисуваните лунички, но ги харесват и са готови на всичко, за да продължат да ги целуват. С любов.
Благодаря ти, Пипи!

Октомври

...
Летя. Летя от радост. Летя в облаците. Буквално. След малко поемания на въздух, задържания и дълбоки издишвания, дъщеря ми и аз кацаме в Милано. Защо се чувствам като у дома си? Откривам познати места, които никога до тогава не бях посещавала. Звучи налудничаво, но това е Италия. Северна Италия. С високите, белолики, светлооки, премерени в поведението си, но все така, подобно на южните си сънародници, сърдечни хора. Хора, отворили сърцата и улиците си за туристи, емигранти и ... гълъби. Колко много гълъби! Подготвят ме.
Улични музиканти засвирват „Алелуя“. Вдигам поглед от тротоара, в който се бях препънала вече няколко пъти. Заслепена съм от първите видими кули на Дуомо. Сълзите ми потичат от благословията, от възможността да живея. Да живея с момичето, на което дадох живот, а то спаси моя. Толкова много пъти!
Ново-старо-старо-ново. Милано. Като живота. Милано – Живот.

...
Толкова рождени дни – отминали, предстоящи... И все на хора, които обичам. Опаковам подаръци от и с обич и наричания – почти като орисница. И вярвам. Вярвам, че човек винаги може да надскочи собственото си ниво, когато има подкрепа. Когато има някой, който вярва в този човек повече от самия него. Тогава невидимите криле се разперват и хващат порива на вятъра, за да му позволят да го отнесе до онези измислени светове, които да претвори в своя реалност. Реалност, достатъчно голяма за плюс единица... поне!

от предстоящата книга „Пачуърк на новия ми живот“

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019