Шаманът на асоциалното писане у нас Ивайло Мерджанов feat. Дилън Томас, Сергей Есенин, Уладзимир Някляев, Андрей Бели, Пеньо Пенев и Смирненски във Фазите на отчаянието, живеещи вместо нас живота ни, отвъд който единствено любовта е нова истина за всичко. Фази на отчаяниетоЯростния млат в ръцете на Смирненски, умолителния гняв на Дилън Томас: не си отивай кротко в тъмнината, благородната погнуса на Томас Елиът, гробовното отчаяние на Есенин:Нали не спастрих своя дялза тих живот, за смях човешки.Как малко път съм извървял,как много съм направил грешки.Наивна, глупава тъга.Тук всички сме случайни гости.Виж, като в гробище сегабрезите светят с бели кости.Смазващата, тежаща тонове бетонова тъга върху плещите на Пеньо Пенев, от когото болката изтича като кръвта на самоубиец, скочил на плочника:Пиян съм се клатушкал през нощта...И днес тъгувам за неспастрените дни.Като куршуми, неизстреляни в целта,отидоха те накъде встрани,прахосани с врага без бой.И кой ще ми ги върне, кой? [...]Миг само бих се усъмнил и затъжих.За цял свят аз приготвих некролога.Аз вярата като пияница пропих,ридах под сянката на сърцеедата тревога;— Горко ви, хора! — другарували с мечтатаОгромната, сияеща в кърваво-червена светлина, съзидателна мощ на безкрайното срещу реалността при Смирненски и неговите Безименни души:Като морски корали, родени сред бездни,те се носят в студения мрак,но смъртта щом ги смаже под лапи железни —напластяват те остров и в нощи незвездниСвободата запалва маяк.А запиташ ли тези звезди неброими:„Сред житейската сива вълнавий какво сте?… Що търсите скръбни, незрими?“ —отговарят чрез своето огнено име:„Светлина, светлина, светлина!“Студената барака, в която се е сврял със своя приятел Някляев, докато отвън върлува злобната снеговиелица на живота:Аз съм вече на градус и питам го:– Чуй, диване,що не стана разменна монета?И Цимох сам се пита:„Дали бих могъл, или не?” –сякаш Хамлет се пита в момента.Гледа той, но през мен и през глухата тъмна стена,до ръба мътна чаша с домашна ракия налива.Над бараката снежна виелица опва платнаи реве, и се киска лудешки, пиянски щастлива.Върху печката ние, отдавна угаснала, спим.И се будим – ненужни на хората, нито на Бога.– Все едно ми е – казва – аз зная, че всичко е дим,както искаш мисли. Най-добре – не мислимного-много.Ужасът на Андрей Бели от нечовешката пустота на битието:О, хора, днес ме обкръжетеи отървете се от мен,гърдите бурни затегнете,сърцата с огнения плен.Аз – огледален блян, сърдечношлифован с призрачен елмаз,в това пречупване пресечномижа, отблясквайки във вас.Тълкувателят не е поет и няма да разбере какво се крие във всички тия думи, едновременно.А любовта е нова истина за всичко.______________________в текста са ползвани преводите на:Александър Шурбанов [Дилън Томас – Не си отивай кротко в тъмнината]Иван Николов [Сергей Есенин – Аз гледам образа ти блед...]Янко Димов [Уладзимир Някляев – Барака]Иван Теофилов [Андрей Бели – Първа среща] Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019