Предлагаме ви първата публикация на страниците на списание „Нова асоциална поезия“ на Мариана Бусарова. Авторката представя себе си по следния начин: "Родена съм на 29. 03. 1974 година и живея в гр. Гоце Делчев. На 45 години съм. По професия съм счетоводител. Омъжена съм и имам две деца. Средно образование завърших в родния си град през 1993 година в ПМГ „Яне Сандански”. През 1998 година се дипломирах в УНСС – магистър, специалност „Счетоводство и контрол”. От 1997 година практикувам професията си до настоящия момент.

Писането ми е хоби и странично занимание. Публикувам предимно в сайта „Откровения” и Writecraft. Пиша поезия и проза още от ученическите си години, по-активно през последните шест ..."

Успех и на добър час!

Мариана Бусарова 

Оранжево и синьо

            Оранжево и синьо в синхрон. Гледам залеза над Бяло море, потопила стъпала в топлата, солена вода. Следите ми по пясъка изчезват в миг, заличени от вълните, за да се появят отново там – на границата между него и водата, докато нова вълна не ги изтрие. Символично е. Толкова сме малки, ние хората. Раждаме се, борим се със света, със себе си, с чувствата си и после … край. Изчезваме. Оставаме само в сърцата и мислите на онези, които искат да ни има. На онези, които ги е грижа. Които ни обичат.

            Защо тогава измъчваме тях най-много? Преструваме се, водим битки, губим си времето. А то, времето ни тук, е така кратко. Като една въздишка.

            Бих искала да го изпълним с любов. С отдаване. Със споделяне. Да сме нежни и прозрачни като този лек, едва доловим бриз, който разбърква косите ми и ми шепне нещо… Сигурно е нещо за вечността и за това колко реално незначителни сме… Не го разбирам какво.

            Както понякога не разбирам теб.

            Няколко дни. Кратки. Изброени. Далече си. Далече съм. Какво значение има пространството, когато си мисля за теб? Все едно си до мен и мога да ти кажа всичко. Или да си го помисля. Или да си призная, че толкова искам да си тук?

            И все пак не искам. Хубаво е да имаш време за себе си. Да се огледаш. Да размислиш. Да видиш същия този залез, но на друго място. Сам. Или в компанията на някой. Както искаш. Както ти е приятно.

            Защото знам, че се чувстваш притиснат от бързината, с която нещата се случват. Въпреки нас. Въпреки страховете ни.

            И не, няма да ме загубиш заради тази кратка раздяла. Тя не означава нищо. И много. Може би е тест. Не съм го планирала. Толкова отдавна бях решила, че ще дойда тук, с приятелката ми… Двете ѝ деца тичат по пясъка, пляскат сред вълните и се кикотят … Завиждам им, че са толкова щастливи, чисти, по детски непосредствени …

            И, не … колкото и да не ти се вярва, не се интересувам от мъжете наоколо. Където и да се обърна виждам две тъмни, проницателни очи, които ме гледат понякога изпитателно, а понякога безмерно нежно. Все едно очаквам да те срещна зад онзи ъгъл, в края на онази улица … в другия край на плажа, при онези скали, които така ме привличат. Да се разходя, да помисля. За теб.

            Оранжевото се стопява. Слънцето вече потъна зад връх Митикас на планината Олимп. Около него се диплят перести облаци, но не идват насам, сякаш скалите ги стискат в прегръдките си и се кичат с тях, като с пухени шапки.

            А тук е горещо, дори сега, когато се стъмнява и вечерната дрезгавина оцветява морето в тюркоазено и тъмно синьо. Плажът е пуст. Толкова е хубаво да повървя и да помисля. Ти си в мислите ми. Топлина и нежност. Това ме изпълва. Кара ме да мечтая и да тръпна.

            Няколко дни. Тихо е. А в мен всичко се подрежда. Намирам вътрешното си равновесие, защото знам, че ти си истински, колкото и невероятно да изглежда. Истинският мъж за мен.

            Поглеждам в краката си. Във водата се мият разноцветни дребни камъчета. Гладки са. Изгладени от тази вълни, които векове са потъвали в този бряг, за да го оформят. Ако ги извадя от водата и изсъхнат, някак губят красотата си. Те принадлежат тук, на този бряг. Както и аз знам, че принадлежа на теб.

            Може би ни трябва време, за да го разбере, да го приемем. Но това е реалността. Или ще се намерим, или ще изгорим от тези чувства.

            Липсваш ми … да … Но ти го знаеш. Не е нужно да го изричам, да го декларирам.

            Време е, щом се върна, да отидем някъде двамата. Някъде, където ще бъдем сами, за да можем да се отдадем един на друг…

            Искаш ли?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019