PoetryЕдин път пиян бях купил цветя на куртизанка и тя ме остави да я целувам по устата...Слави Томов Онази, която ме следвашеТрудно ми е да върна онези следобедни моменти пълни с недовършени изречения, със сънища които изтичат като меласа в някакъв метафизичен ante lapsum, сънища пълни с фриволни и полупияни серафими, чиито устни миришат на ликьор от вишни, и ако се опитам да дам някакъв нов - възможен живот, може би трябва да спомена за: онези болезнени състояния, когато тя трябваше да се мести от едната къща в другата къща, когато изоставяше един отрязък живот от едната къща и трябваше да запълни друг отрязък живот в друга къща, така ми казваше: "налага се да се изнеса през лятото от едната къща и да се нанеса в другата къща", от едната къща в другата къща, наистина нямах представа в коя къща ѝ харесваше повече, но определено "новата" къща, в която трябваше да се премести ѝ навяваше някакви травматични чувства или състояния на меланхолия, или на безпричинна тъга, дори на плач: "ето тук" - казваше ми тя, като малка си ударих коляното, а "тук, по цял ден прекарвах сама", питах я, но защо сама, " ами просто сама", повтаряше сама, напълно сама, и ми разказа за един шкаф с много чекмеджета, някакъв шкаф с огромни чекмеджета, които тя отваряла и след това затваряла, отваряла първото чекмедже, прошепвала му нещо и го затваряла, отваряла второто чекмедже, прошепвала и на него нещо и го затваряла... Разбира се, че готвеше много вкусно и искаше да готви вкусно и за мен, готвеше вкусно, а когато не готвеше, обичаше да си слага малко парфюм, парфюм който да измие петната ѝ от меланхолия, и след това пак започваше да готви, казваше ми така: "ще те поканя тук", питах я: "къде тук?", отвръщаше: "ами, ще те поканя в къщата, за да ти готвя", искаше да ми готви: "но как така ще ми готвиш, след като ти не си сама?", отвръщаше, че нямало значение дали била или не била сама, знаех, че няма значение, разбира се, че имаше значение, тя не беше сама, тя имаше "него", тя готвеше за "него", но често "той" се прибирал толкова късно, че яденето изстивало и на другия ден почти никой не го поглеждал, така че се налагало пак да готви, един или два пъти се заинтересува с какво се храня, не исках да ѝказвам с какво се храня, но тя настоя да разбере с какво се храня, хранех се с преоценени консерви със сардини и пиех евтина бира, преоценени консерви от сардини и евтина бира, но това не било пълноценно хранене -добавяше тя, знаех, че не бе пълноценно хранене, слагах бялата си риза, подвивах крачолите на дънките си и отивах със Summer in Algiers на Camus на плажа. Връщах се от плажа, питаше ме къде съм бил, отговарях ѝ, но слънцето не е ли било прекалено силно, силно беше, ами дали съм ѝ намерил обещаната перла, засмиваше се, засмивах се, отвръщах, че този път не бях попаднал на никаква перла и изведнъж изръси: Чуй това: "Dragonfly Summer, чуй внимателно това", слушах дълго тази песен, "тази песен" - допълваше тя: тази песен е като нашия домашен терапевт", нашият домашен терапевт - повторих си аз и отивах в квартирата на Клавдия до южните кейове да се любим, аз нямах дом и не се нуждаех от домашен терапевт, отивах при Клавдия до южните кейове да се любим, любех дълго тази жена, която не обичах, не я обичах и един път, когато лежахме смалени и омацани в слуз, ме попита дали съм я обичал, разбира се - отвърнах - разбира се, че те обичам, не, ти не ме обичаш - репликира ми Клавдия, разбира се, че те обичам - казах аз, не, не ме обичаш - натъртваше Клаудия, ти въобще не ме обичаш, ти просто ме любиш механично, механично - разбираш ли, ти не любиш мен, ти любиш в главата си друга жена, любех в главата си друга жена, онази жена, която ме следваше, онази жена, която аз следвах, всичките ни парещи мигове от преследването, мнимите температури, неврастеничните жестове, стягане в гърлото, смяната на настроенията, обичах тази жена. След това дойде и зимата, вечер ходех из баровете, ходех из баровете и четях Juan Carlos Onetti, четях Onetti и пиех бира, случваше се да се събудя и при Люси, не обичах Люси, но никога не пропусках да ѝ кажа: "обичам те, Люси", усещаше, че не я обичам, разбира се, че не я обичах, обичах жената, която ме преследваше, обичах жената, която аз преследвам, онази жена с очи пълни с течна меланхолия, онази жена, която ми говореше за вкуса от току-що изпечения от нея хляб, онази жена, която ме караше да науча нейните молитви, които ѝ помагали в живота и аз взех че ги научих, научих ги, но винаги ги повтарях като мантри грешно заучени, онази жена, която срещнах на дъното на живота ми: унизен, стъпкан и сам, онази жена, която ме срещна до ниските докове в С. и се засили и ми се хвърли на врата и аз я завъртях театрално, завъртях я театрално около мен, в някаква карнавална феерия, заобиколени от потайствени vidente с втъкнати хартиени цветя в косите и амбулантни търговци, там - където хоризонтът се слива в далечината с морето и описва някаква елипса, която принадлежи по-скоро на отвъдното, природна аномалия, която се виждала един път на 100 години. Помня и онези миловидни ситуации, как хруска блокчета шоколад и пие минерална вода, около прашните магистрали, където силното слънце може да те докара до халюцинации и да видиш как пресичат сребърни броненосци, казваше ми така: "затворила съм прозорците, пуснала съм климатика, къде си?", пак ѝ отвръщах "тук съм", пак ме питаше: "а къде тук?", повтарях : "тук, тук, тук, много близо до теб: "дали би ти станала L-ка?", но каква L-ка, засмиваше се, искала да ми купи синя риза, разбира се, че щеше да ми стане, харесваше ме със сини ризи, но не ми прати тази риза, аз си купувах сините ризи, купувах тези сини ризи и когато ме видише, казваше така : "буквално светиш", не знаех дали светя, но за нея светех, за нея светех, по-късно аз щях да угасна, аз щях да угасна, а тя щеше да свети още повече, жената, която ме преследваше, жената, която аз преследвах: сините ризи, мокасините, скъпите парфюми , книгите които ми пращаше, флуидните ни състояния, когато гледахме света от дъното на морето, много по-млади, малко по-наранени, сънени. *Isabelle е моята най-голяма любов. Три пъти в месеца ходя при нея. Vip куртизанка. Завършила е Богословие. Владее четири езика и знае как да предразположи един мъж като мен. 200 кинта звонк ми взима за 1 час, на останалите скапаняци има лимит. За 1 час можеш да "свършиш" един път, но мен Принцесата небесна ме оставя да "свърша " два пъти. Знам аз, че е влюбена в мен, но нямам все още толкова много пари да поискам ръката на пристанищна куртизанка. Мога само да я виждам за 3 часа на месец. Толкова пари имам. И така. Аз ѝ казвам, че я обичам и тя ми казва, че ме обича... *Тези дни вкарвам аз една бамбина в Ателието ми. И тя - милата си мисли, че ласки ще ѝ дам. Никакви ласки. Засякох си часовника за един час. И тя ме гледа. Гледа ме и аз сто кинта звонк ѝ давам. Давам ѝ. И тя: ама не била проститутка. Какво време съм засичал?! Луд ли съм бил. И реших аз да я изхвърля. Ама навън много валеше. Валеше и мамка ѝ женска пари не искаше за ебане. Когато една жена не ти взима пари за ебане, нещо ѝ има. Не ми искала парите. Питам я кво иска? Искала тишина. Идваше ми ѝ сцепя устната. Аз с жени не се занимавам. Казах ѝ да се изправи. И тя се изправи. Покрила се с моя чаршаф. Казах ѝ се разкара от леглото ми. И тя се разплака и се разкара. И аз легнах на леглото ми. И я оставих да спи като куче върху изтривалката до вратата. И сънувах най- хубавите си сънища, докато е зъзнела: унизена, стъпкана, смачкана. *Бих ли могъл да разкажа дори полусънно за онази следобедна стая, в която се носеше дъх на изгорели билки от силното слънце, а траурните ѝ дрехи миришеха на разтопен восък, конфети с вкус на мандарини и hortelã, lavanda, jasmim?; или да опиша нашите плахи прегръдки смалени и малки под някакво безразлично разпятие, което ни гледаше от стената; или за топлия вятър, който прегаряше устните ни?; нашето sans-souci Луиза, когато дългите часове ни погребваха под пластовете на собствените ни тъжни спомени; другите сини морета, за които бленувахме в някаква oratorio на собствената ни плахост от разстоянието помежду ни; мечтите ти облечени в чаровна инфантилност да караш велосипеди с плетени кошници пълни с екзотични плодове; моите среднощни бягства към моряшките квартири, където дори към продажните жени се обръщах на "вие"... *Разбира се, че обичаше този мъж, казваше ми го така : "много го обичам, той е ангел", представяше го като ангел, сигурно бе ангел, но самата тя не се нуждаеше от подобен ангел, твърде много "ангели" имаше около нея, дори често в моите безизходни състояния заточен около вълнолома си представях, че тя дори разговаряше с тези ангели, ангели, един път си позволи и мен да нарече "ангел", не бях никакъв ангел, но тя продължи да ме нарича така, тя никога не се опита и да ме нарече другояче, когато се натравях с цигари в онази моя лятна квартира, когато отгръщах на посоки broch или го загръщах, случваше се да ми скимне просто да тръгна към нея и да видя тези илюзорни и въображаеми ангели, тръгвах, обикалях около нея, връщах се, аз се връщах, тя тръгваше, отварях blanchot, един път заговори нещо за вкуса от току-що изпечен хляб, току-що изпечен хляб, отдавна не бях ял такъв хляб, хранех се с полумухлясъл хляб, "току-що изпечен хляб", та тя не знаеше цената му, заспивах забравен при красиви момичета с манталитет на куртизанки. Разбира се, че не можех да грабна тази жена, разбира се че не можех да я вкарам в някой тривиален хотел, чаках тази жена или обикалях около тази жена, заседнал в лоши спомени от поредици лоши екзистенциални фалкове, чаках тази жена, обикалях около тази жена заобиколена от тълпи от ангели в моя свят, над който хоризонтите винаги бяха индигови, под топлите тела на жени с имена на цветя в нашите катедрално величествени и бедни празници, когато застилахме масата с вестници забравени от испански или португалски моряци и си приготвяхме вълшебни вечери и ядяхме лакомо храната от пластмасови тарелки, много горди, оставях дори по-големи жени да плъзгат пръстите си по изпъкналите ми скули или да чертаят въображаеми букви по гърба ми около стария плаж. Чаках тази жена около следобедните златисти кейове застлани с марсилски камък, защото тя знаеше за този мой друг свят, защото тя искаше този мой друг свят, където мъжете не циврят от силния вятър около пристанището, когато леденият вятър ти прави брутални аркади от някакво неприлично арго, онази жена която ме следваше, онази жена която не спираше да ми говори за нейния Господ, този неин упорит Господ, който ѝ помагаше преоблечен като ангел из всичките тези нейни празни стаи, онзи Господ, заради когото не преставах да я чакам на дъното на депресията и по върховете на вълните, защото тази жена бе влюбена в мен, защото аз обичах тази жена с болезнени травми от миналото, обичах тази жена въпреки, че знаех, че нищо няма да ми даде, обичах тази жена и ходех при други жени, които ми се отдаваха, но аз не ги обичах, не ги обичах, но обичах наистина тази жена, която правеше сънищата ми неспокойни, исках да бъда с тази жена, не исках да бъда за нея ангел. *Разбира се, че харесвахме L'Arrêt de mort на Maurice Blanchot, разбира се, че изтървахме предмети по едно и също време леко стреснати от някакъв нелеп кошмар от кратките ни следобедни сънища, разбира се, че вършехме и еднакви действия от далечно разстояние и когато тя ме попиташе: "но какво правиш в момента?", казвах ѝ, че пия вода, "вода ли?,  "това не може да бъде истина, аз също пия вода" или друг път: "ами сега?", отвръщах, че чета книга, чета книга и пия бира, усмихваше ми се и отново:" но аз също чета книга и пия бира"; веднъж, без причина ми описа небето над Барселона, небето над Барселона било пълно с кървави облаци, гледката от хотелския балкон била просто страхотна, малко студено било, но..., тук не успя да довърши и вметна, че са отседнали близо до къщата на Juan Miro и след малко : "ами в този момент къде си?", усмихвах се и казах: "стоя на един шезлонг и чета Daniel Boulanger"; не зная обаче, дали ме смяташе за привлекателен, сигурно съм ѝ се струвал доста привлекателен и ако трябва аз самия да кажа нещо за нея, то - истината бе, че страшно много се допълвахме, а когато не ѝ се говореше и цитирах Blanchot: "Но ти просто си там и думите, които стигат до теб, стигат до стена, която ми ги връща обратно, за да ги чуя. Една стена, истинска стена, четири стени, които отграничават моето обиталище и го превръщат в килия, празнота сред всички други. Защо?; един път ми каза: "той излезе по работа, липсваш ми.", знаех, че ѝ липсвам, липсвах ѝ защото тя не можеше да се справи с тази действителност и ако обобщя тези наши спорадични мигове, мога със сигурност да кажа, че тя говореше повече в минало време или бъркаше глаголните времена или ми разказваше неща от своето минало, и много държеше на своето минало, държеше на това минало и изтърваше настоящето; случваше се да не знае кой ден сме днес, "но кой ден от седмицата сме днес, понякога просто губя имената на дните и тяхната последователност?", отвръщах, че е петък или неделя, но как така петък или неделя, след като имала чувството, че седмицата току-що започнала; или: "но ние с теб се познаваме от миналото, сигурна съм, аз съм те срещала в някакъв мой минал момент", не бяхме се срещали в никакви минали моменти, възприятията ни бяха объркани и изострени от тежки имунни сривове, кризи на средната възраст, която тя прикриваше с постоянни пътувания, а аз с плуване, за да изчисти солената вода болезненото парене от тази жена, която обичах... *Нужно ли е да говоря за всички онези книги увити в бледотютюнева хартия, която ми пращаше с инкрустирани посвещения по първите страници пълни с някаква потисната страст? ; нужно ли е дори да се връщам към онези августовски дихания белязани със стигмите на нейните разкошни психози в цвят на marsala и моите неврози, застинал в някакво тъжно неделно безвремие? ; или по-добре да разкажа за нашите започнати, но недовършени изречения или за влажните сгъвки на китките ѝ, с които бършеше сълзите си причинени може би от травми в детството; онези флуидни наши следобеди, когато по пладне слънцето бе на високото, а ние в ниското лежахме по гръб на пода, пушехме една и съща цигара и когато затвореше очите си, я целувах по топлите клепачи; нека спомена и за лекия ѝ френски акцент на заглавията, които произнасяше много по- различно от мен : "Au moment voulu", "Le dernier homme" или "Celui, qui ne m'accompagnait pas"; или вкусното печено с много подправки, което гарнираше с леко вино; или когато ме караше да заживея в собствена къща, казваше го така: "но ти наистина трябва да си купиш една къща, една отдалечена къща от града и в нея да пишеш, така ще бъдеш много по-далече от хората", много по- далече от хората или друг път : "но ти трябва да си купиш тези сини мокасини, ще ти стоят чудесно, имаш красиви глезени, които искам да виждам"; нашите интровертни докосвания през онова горещо лято, за което дори не бих могъл да потвърдя дали съм присъствал; случваше се да ме докосне с върха на пръста си по скулата или по рамото; случваше се да направи въображаема театрална "дупка" с обувката си заради смущението помежду ни; или да каже: "но днес си много красив с тази синя риза"; изкусителни състояния, които граничеха с плахите ни опити да достигнем някаква божествена предопределеност; гледах я без да я смущавам, обикалях около нея скрит в някаква митична сянка на забравата; какво искаше от мен ли?, не бих могъл да кажа какво, какво аз исках от нея ли?, и тя не би могла да потвърди със сигурност; дали аз бях "господар на действителността на тази връзка; за да я направя действителна?", или съществувах само в сънищата и в някаква нейна транквилантна идилия?; нека всичко това изтънее и се размие в синия утринен спомен на забравата, сякаш никога не се е случвало, сякаш никога не е било, сякаш ние нищо не си бяхме обещавали, сякаш думите никога не са ни свързвали... *Разбира се, че трябва да разкажа за Клавдия, за онази чаровна Клавдия и до квартирата до сините кейове, когато ме приютяваше вечер след cantos-сите на пиянските ми скитания, онази бедна Клавдия, която дори понякога нямаше какво да яде, онази Клавдия, която сутрин ми правеше вкусни омлети облечена в прозирна червена роба с китайски дракони, онази Клавдия, на която носех цитрусови плодове или крадено шампанско или контрабандни бижута и я наричах bella, наричах я bella, а тя в пристъпи на слабост се обръщаше към мен със "зеленоочко", зеленоочко" или bandido, онази моя чиста Клавдия, която безвъзвратно нараних, онази моя синя Клавдия, която вечно беше гладна и правеше любов с мен на гладно, а в антрактите на нашите интимни страници лягахме по гръб, хапвахме мандарини и пиехме шампанско. Бях много по-млад, Jean, млад и дързък. Онази Клавдия, която сигурно още ме чака може би или си има друг любовник, знам че би изритала този нов любовник ако направя и жест да се върна отново при нея, онази Клавдия, която ме спаси от надолнищата на депресията, онази Клавдия, която ме възпря от нагорнищата на тъгата, от онези childrens games, които ѝ разказвах в поредица от безкрайно  дъждовни дни, в низ от несвършващи месеци, когато леденият вятър атакуваше квартирата от северните докове, в някакъв протяжен абсурден диалог, когато единият месец идваше-изгниваше и на негово място пристигаше следващ, още по-следващ и аз циврех в скута на тази жена-муза на моряците с вид на Божа Майка, циврех в скута ѝ, Jean и ровех в косата ѝ с пръстите си, за да се стопля, тя да ме стопли и когато се унасях, ме целуваше по челото и лягаше плътно до мен, целуваше ме по клепачите и лягаше плътно до мен, за да ми разказва за нашите южни лета и за малките ни вечерни ритуали около дюните, където растяха червени макове. Един ден ме попита: "Господи, но какво е направила тази жена с теб?", стояхме на верандата малко по-стари, много по-опитни, пушехме на верандата и закривахме театрално с пръсти танкерите чакащи на рейд в пристанището : "разкажи ми какво е направи тази жена с теб?", не знаех какво да ѝ разкажа за тази жена, не знаех откъде да започна с тази жена, с тази жена не знаех нито как да започна, нито как да свърша, нямах представа дали това наистина се бе случило или бе просто фантазия, измислица, някакъв мой дълъг и натрапчив сън, онази жена, чиито очи бяха пълни с течна меланхолия, онази жена която извадих от мъртвото вълнение, онази жена, която след броени месеци сама щеше да ме натика в това мъртво вълнение, онази жена която не знаеше какво иска от живота, онази жена която не ѝ се бе налагало да иска нещо от живота, понеже всичко ѝ бе давано наготово, онази жена, която живееше като лунатичка сама в собствената си къща и почти не допускаше никого до себе си, онази жена - която все още ме преследва в сънищата ми и ги прави неспокойни. Разказвам ѝ, че имам нужда, когато разказвам тази летливи моменти ще ми е нужно да звучи wise one през онова дълбоко инфектирано лято, което правеше червени петна по шиите ни, в промеждутъците на моите заточения сам из баровете, в цветовете на нейните хронични неврози, в състояние съм дори да предвидя защото знам и какво прави в момента, от онзи далечен момент, в този близък момент, виждам същите празни стаи, хроничните ѝ хотелски бягства с изхабени от живота и много по-възрастни мъже, много по-възрастни мъже с пропаднали бракове, които ѝ обясняват самия живот, обясняват ѝ този живот, без да е избирала точно този живот, обясняват ѝ този живот и тя приема този живот, защото е изтървала много неща от досегашния си живот, виждам я някъде на юг с възпалени очи от плач, неподвижна, втренчена в някакъв безкраен ступор, как наблюдава "петната" по стените или показва безразличие към слънчевите зайчета, виждам я заобградена от високи зидове, полубудна от транквилантите, виждам все същото небе над нея - натежало от мъртви цветя с дъх на погребални процесии, виждам как гони онази отдавна изчезнала жена, препускаща на кон някъде из полето. "Би ли я оставил така да свърши всичко с нея?"-пита ме Клавдия, вдигам раменете си, паля нова цигара, отпивам от бирата, казвам ѝ че се опитах да я спася, опитах се да я спася, все още се опитвам да я спася под някакво вечно преследващо ме юлско слънце, да я спася от всичките тези слаби мъже около нея, от всички тези подобия на мъже, от всички мъже, които ѝ обясняват и ще ѝ обясняват значенията на живота в транзитни обстановки, в шикозно-кънтящи от самота хотелски стаи, в стаи пълни с фантасмагорични огледала, където тя ще бъде малко по-стара, но много по-самотна, малко по-стара, много по-самотна, както ми разказваше за своята далечна братовчедка, която била метреса на някакъв извратен милионер, негова държанка на този скапан милионер, който дори не ѝ давал да излиза навън, не ѝ давал дори да излиза навън, но ѝ купувал най-скъпите рокли, купувал ѝ най-скъпите бижута, най-скъпите рокли и най-скъпите бижута и я оставял сама, оставял я сама на собствените ѝ сомнамбулни лутания -затворена в метафизичната градина на самотата ѝ. Разказвам това на Клавдия, тази моя Клавдия която ме обичаше, на тази моя бедна Клавдия от сините докове, как аз не я обичам, а обичам друга жена и тя влизаше в положение, защото знаеше как да обича, знаеше прекрасно как да обича, защото беше гладувала, бяхме гладували, защото любовта е глад, защото любов се прави на гладно, любов се прави, когато си настървен и отчаян, до инфектиране, до някаква френетична кулминация, когато дори небесният Deum висящ от разпятието би одобрил това, тези летни метанои пълни с флуидите на миража, заредени с напрежението на копнежа, с нюансите на синьото на Yves Klein, с миризмата на розмарин, маслини, парфюми с дъх на стари книги, с някакъв вселенски пукот на снега, който предразполага към размисъл, тези наши любовни лъжи, Клавдия, всички тези наши лъжовни заричания, тези паузи, онези мълчания, тези нейни роли, онези мои изгубвания около нощните барове, нейните думи, моите думи, опитите ми да пиша като hermann broch, провалите ми да имам тази жена, успехите ми да имам други жени, имах други жени, но отхвърлях тези други жени, защото обичах само онази жена, онази жена, която ме следваше, онази жена потънала в самота и сълзи в своята градина, която все още ме следва, или ако не ме следва, аз няма да престана да я следвам, онази жена, заради която започнах да нося небесносини ризи и след това изхвърлих всички тези небесносини ризи, онази жена, която срещнах в тунела на имунните ми сривове, онази жена, която ме изкара от тази имунна бездна, онази жена, която искаше да ми готви, да ми готви и да глади тези небесно синиризи, но не в този живот, а може би в друг живот, в някакъв друг живот, в който аз не вярвах, аз не вярвах, но тя ме караше да повярвам, повярвах, но ме остави сам-изхвърлен-още-по-стъпкан около същите мои неонови барове между блатата и морето - да ме крепи някаква си вяра. Разбира се, че казах на кучия син да се разкара, казах му така : "искам да се разкараш веднага, искам да се разкараш веднага от тази жена", знам, че ме бе разбрал, но се наложи да му го повторя и потретя, за да ме разбере по-добре : "искам да стоиш много далече от тази жена", накарах този кучи син да стои по-далече от тази жена, тази жена, която той и всичките мъже около нея я направиха много стара, много стара и още по-уморена и ако се опитам да наредя всичко това в някакъв възможен епилог, може би - казах на Клавдия, ще направя само едно нещо, какво нещо - попита ме Клавдия - хвърлям всичко на нейната съвест. *Ако се опитам да върна спомените си за Кристиана К., която дори се съмнявам дали някога е съществувала или е плод на моята фантазия, сигурно ще изпадна в безумните тиради на катарзиса, породени от измяната или несвързаните монолози, заради двуличието и арогантността на жената, която обичах; помня онази зимна Vienna миришеща на захаросани ябълки и пресен сняг или вкусът на вафлите с канела, която тя ми представи, помня и тайното убежище може би някъде около Albertinaplatz, където се е срещала тайно с него*, цялата продажна низост, която растеше породена може би от дълбоки травми в детството ѝ; позволи ми Кристиана да променя името ти или ако имах възможност да не бях отговарял толкова галантно и с финес на нашите епистоларности удавени в плеоназмите на лъжите; позволи ми с пръсти да направя въображаеми спирали по белезите причинени от любовна ревност със слюнката на отчаянието и депресията; и ако се опитам да възвърна обещанията ти, може би ще пропадна в hiatus-ите на безвремието, на моите безцелни скитания заради глада, на твоите фантазни корони инкрустирани с деликатни психози, на нашето лято пълно с ехото на пресни травми и лоши походки, на тяхното безразличие ; казват, че си била състарена, казват, че онези твои разкази не били истина, не били истина, нито лъжа, когато ми търсеше прашни книги качена на онази висока стълба в ниското, и говорехме един през друг за: Лола, Борис, Ивич, Матийо, на дъното на живота ми, като фантасмагоричен герой от криминалните хроники, онази размината любов, другите наши възпоминания, не би могло да се случи, а е трябвало да се случи, в някакъв неспирен тласък, когато колабирах от глад, когато използвах твоя Господ да се нахраня, с подути китки от улични сблъсъци, от улични сблъсъци и зимни падения, около заседналите каравели в нас претоварени с травми и нагорнища, изоставени надолнища и нагорнища, потулени и раними в бурлеските на мимолетните ни мигове, когато мечтаехме за Broch...*"тайно с него": по-късно криминалните хроники щяха да бъдат пълни с досадните ремарки на престъпления от ревност, дори не бих споменал името му, не бих споменал и възрастта му, нито как изглежда, нараних го, защото обичах тази жена; нараних го, от ревност, и мога единствено да пиша за този човек в бележка под линия, защото страстта е бележка над линията; той не беше виновен, но и аз не бях виновен, оставих го прострелян в ръката в хотела, в който е ходил при нея; останалото помнят само courtesas в Ortidox-а: смирени, смълчани, блудни ангели по чиито устни имаше петна от восък и мъжко семе Заседнали в онова дълбоко лятоНе мога да потвърдя със сигурност дали е тръгнала през онова дълбоко лято, но не бих могъл и да го отрека, със сигурност го е направила, вероятно е стигнала до някъде и се е върнала или е пристигнала, но е нямала смелост да ми се обади, размислила е и вероятно е поела по обратния път, по обратния път, но как тогава да си обясня онази нейна поява в моя град населен с провинциални митове, грубо моряшко арго около морето?, как наистина бих могъл логично да обясня онази мимолетна среща, когато съм напълно сигурeн, че се разминахме, леко потни от силното слънце, аз с полепнала риза по гърба, тя с учестен пулс от възбуда, един срещу друг, парещи с леки тремори в крайниците, бяхме юлски удавници небесно отче, попаднали в някакъв труднообясним метафизичен водовъртеж на някаква си страст, за която всички постоянно говорят. Защо постоянно се сещам за Pereira Maintains на Антонио Табуки, когато си спомня за нея?, или за dragonfly summer с вкус на ликьори от вишни?, за онзи потънал в мараня летен Лисабон, за трамваите, или за лунатичните герои на Антунеш пълни с травмите причинени от някаква os cus de judas, за нейните дълги моменти, когато ми разказваше за своята баба, или за тази нейна градина опасана с високи зидове, която държеше хората далече, но не можеше да спре житейските и страхове, откъслечните намеци които ми правеше и чакаше да ѝ отговоря в някакво ступорно мълчание, дали трябва да пиша за онези моменти, когато живеех в някаква забрава пълна с акварелни сънища и моменти около баровете до кейовете?, дали трябва да спомена и всички нейни въпроси към мен за този мой живот?, или просто да захвърля всичко, защото не е истина, не се е случвало никога или е било някакво недоразумение причинено от нашата болезнена чувствителност? Сигурно сме приличали на крушенци или на ранени ангели пълни с величието на плеоназмените неврози или пък на случайно срещнати непознати в сънищата на нестабилен deum!, нищо от това не бе истина, всичко което се случи бе истина, трудно ми е да отделя истината от неистината, захаросаната пот по възглавничките на пръстите ни, скъпите книги, които ми пращаше тайно, писаните набързо чаровни и мили посвещения, които след това препрочитах по 100 или по 1000 пъти легнал по гръб в някакво полусънено състояние, значи е било истина, сигурно за нея съм бил някакъв митичен, но наивен спасител?, или случайно срещнат човек, един от стотиците, един от хилядите, от които тя бягаше или някакъв специален пратеник, който да я предържа в ежедневните ѝ сомнамбулни състояния с някакъв скрит отенък на леки транквиланти. Разбира се, че не преставаше да ме пита : "къде си?", отвръщах: "тук", а тя : "а къде тук", "тук близо до теб", не бях близо до нея, но тя ме чувстваше на нещо много по-близо до нея, дори помня прекрасно как имаше навика да ми говори, когато хапваше шоколадови блокчета, говореше ми и хапваше шоколадови блокчета и изведнъж изръсваше : "пътят до теб е само два часа", "само два часа е пътят до мен"- отвръщах, замълчаваше или затваряше, сигурно се приготвяше да тръгне към мен, сигурно е тръгвала към мен, стигала е до някъде, размисляла, връщала се е обратно или е пристигала, пристигала е близо до мен, но не се е осмелявала да ме достигне още по-близо, осъден съм да гадая вечно тези нейни променливи състояния или жигосан на мъчителни неспокойствия да обикалям, но от дистанция онази нейна прословута висока градина, пълна с много тайни дихания, пълна с много празни стаи, празна от любовта както я разбирах аз. Какво я крепеше ли?, комфортът - разбира се, крепеше я комфортът и донякъде парите, комфортът, който я изолираше все повече и парите, казваше ми така : "но ти трябва да пишеш денонощно", опитвах се да пиша денонощно, пращах ѝ често нещо от написаното, засмиваше се или ми казваше: "това е много интересно, нали не си си го измислил?", разбира се, че нищо не бях си измислил, но според нея не звучало много правдоподобно, някак неистинско и пресилено било, неистинско и пресилено било, всичко за което пишех бе истинско и винаги когато пишех нещо, пресилвах, това бе моят беден свят, по който винаги ходех бос, за да не губя реална връзка със земята, този мой беден и близък свят за другите, но толкова много далечен за нея, моят свят и нейният свят, моят свят нямаше нищо общо с нейния свят, знаех обаче, че харесваше този мой свят и искаше да опита от него, опита се да го опита, но не можа да го преглътне, тя не можа да преглътне моя свят и аз не можах да преглътна нейния свят, живеехме в коренно различни светове, тя си умираше да готви, а аз - дори нямах какво да ям, тя обичаше да ми праща красиви снимки от Барселона или Австрия, аз ѝ изпращах мои снимки от евтините барове, където сънен зяпах среднощни боксови мачове на дъното на живота ми с момчета със съмнително минало и неясно бъдеще. Все още не мога да разбера и защо тя постоянно ме караше да се прибирам, искаше постоянно да се прибирам, но защо да се прибирам?, защото не съм бил вечен, прибирах се и ставах " вечен", тя употребяваше често израза, " но "аз вече съм си вкъщи", знаех, че си бе вкъщи, случваше се и да я излъжа, че вече съм си вкъщи, но когато тя винаги си пристигнеше вкъщи, казваше ми така : "и той вече си е вкъщи", знаех че и той вече си е вкъщи, и двамата вече си бяха вкъщи, но къщата им все така си изглеждаше празна за мен, една огромна празна къща, къща с много стаи, огромна къща с обширни и празни стаи, случваше се и често да ми описва с много думи всички тези празни стаи, толкова много думи за тези огромни и празни стаи, питаше ме и за моята стая, имах само една стая, живеех само в една стая, случваше се често и да не преспя в моята стая, случваше се да спя из стаите на моите обикновени момичета около доковете, моите обикновени момичета, които знаеха как да обичат дори когато отивах при тях, знаеха как да обичат дори, когато си заминавах от тях, знаеха всички тези неписани, но важни правила и никога не ме нараняваха, никога не ме нараняваха и аз никога не ги нараних, боси серафими, които строят мокри замъци по плажната ивица, тези мои красиви момичета, които в някакъв небесен френетизъм раздираха гърба ми от кулминациите на страстта, тези мои момичета - лишени от арогантността на нейния живот, онези мои момичета, които всяка сутрин ми приготвяха вкусни омлети и втъкваха цветя в косите си, някъде близо около морето, където казват, че солената вода изчиствала най-бързо инфекциите от сляпата страст, някъде около ветровитите кортове на nabokov, отвъд хоризонта, зад вермелиновите дюни, към черния пясък, към черния пясък, по-близо до следобедните неспокойствия на морето, по-далече от жената, която по-късно щеше да ме пречупи, захвърлен и много млад, когато за първи път любих едно красиво момиче с разранени колене, а около нас растяха червени макове... Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019