Предлагаме ви нов разказ на Емилиян Иванов от знаменития му неиздаден сборник с радикална проза наречен "В купела на бурята или седемнадесет повести за сърцето", който чака своя смел и ерудиран български издател преди, по време на или след Апокалипсиса. І. Когато баба Мария, майка ми, почина, малко преди началото на войната в Ирак, ми остави своята седемдесет и шестгодишна самота да се сгъстява в сърцето ми като подсирено козе мляко и да зрее там през оставащите ми дни; остави ми и едно неначенато шишенце тилидин…; къщата я отстъпих цялата /голяма къща, стара, с широк чардак, вперил потъмнелия орехов поглед на тежките си греди към севера на Скития/ на Теодор, малкото ми братче, та да има и то един течащ покрив, под който да се прислони, щом се върне, ако се върне въобще, от своя измечтан Афганистан, загдето замина, за да избяга от старата европейска несвъртения и саклет, пък и ако си намери някое момиче, за което му е време, да има къде да го сложи да спи; но беше учил доста философия и разбра от нея, че душата е съставена от някакъв горещ вятър, а същността на всеки вятър е такава, че ако не се движи непрестанно, страстно обладал някаква посока, а още по-добре – всичките наведнъж, той просто не е вятър… Та затуй и поде пътищата и хвана Изтока за гривата – избяга към своята обетована Афганска земя… Родина ли си търсеше това момче или пък някакво доброволно изгнание, що ли, не знам, но същият е като майка ни; и тя беше такава скитница – Ахасфера и викаха бабите в селото; ден-два, след като почина, видяхме душата и на един прозорец в острото отделение на болницата, дето съм санитар; кацна там и се заусмихва тайнствено като някоя селска сибила… Викаме и: “Влез, та попей с нас” – в нашата болница много пеем, а тя: “Бързам – вика – към Ирак, та да видя какво става там…” И отлетя. Някакъв намръщен и много рошав човек с червеникава кожа бе показал главата си иззад един облак и трескаво, и с нетърпение я подканяше да бърза, та по-скоро, като приключи мисията си в Ирак, да се качи при него, да я види; не можах да го позная веднага, но като ми каза фелдшерът кой е, веднага го познах – беше Бетовен – същият онзи, който преди много години бе написал един химн, в който се обръщаше към самата Радост и я призоваваше с него да поведе човеците след себе си… Много отчаян е възторгът на този химн – Бетовен, като човек, особено вещ в епистемологията на сърцето, добре е знаел, че то, в своята блажена игноранция, която понякога се проявява като незнание, и то – учено, но понякога – като просто невежество, винаги трудно припознава своята Радост, и затуй и трудно се увлича по нея и поема по стръмната и лествица нагоре; виж надолу по тесните и стъпалца, може като нищо да се спусне човек бърже-бърже…; и мисля, че братчето ми си избра тъкмо тази посока – “по стълбата, водяща към върха, надолу” /Лосев/… Сигурно щеше да разбере скоро, и то не от философските си книги и партитури, че там, дето се намира в дадения миг, и всяко негово тук-и-сега, е един Западен полюс на Земята, и накъдето и да се обърне и тръгне, все е Изток, ама стигне ли дотам, то пак се превръща в Западен полюс, от който избягване няма, и това не може да не е така, щом “Добре темперираното пиано” и “Ludus tonalis” са му в кръвта още преди първия морфин, който всеки човек засуква с майчиното си мляко /в една от медицинските книги на фелдшера прочетох, че в човешката кърма са открити следи от морфин – той сигурно е толкова малко, че вероятно не е действащ, но е достатъчно, за да бъде значещ, но пък щом значи, явно все пак действа, по своему…/…А копнеж ли някакъв свещен или велика похот тласкаше черната кръв на Бетовен като придошла, мътна и кална река, да бучи и вика: “Freude!”, не знам, и никой не може да каже; но имаме си един пациент, от ’99-та е при нас; почти не говори и не се движи, но когато другите запеят “Към Радостта”, с една усмивка, печална като посърнала есенна трева, той поклаща и завърта глава, после става, обръща се с лице към Берлин, вдига в оранта ръце като юродив патриарх и захваща: “…ти, Кристоф, тих вятър, отнасящ далече тъгата;ти, мъдра стихия, прахта ми високо в небето отвяла;ти, глътчица време, за радост дарено;ти, златен потир, с утехи препълнен;пламтящо число и корен единственза всички равенства на бликаща тъга;ти, нега на земята по светлия дъжд;ти, нард благовонен в старото кадило на скръбта;ти, лакримариум пъстър, налят със възторжени сълзи;ти, пространство цъфтящо, обкичено с химни;ти, безмълвен енкомион, сладостно екнал в сърцето;ти, фигура вълшебна във омайна реч;ти, на истинната красота догмат изваян;ти, звънко име в ангелски език …; не спирай във съня ми да трептиш…” Кой е тоя Кристоф, се чудиха дълго всички, а той /Симон се нарича/, никога не е бивал особено щедър на обяснения; малко преди да стане възприемник от Светия купел на Теодор, с когото са доста отдавна приятели, пък неизвестно откога се познават; и малко преди завинаги да акостира в Клиниката, обаче, му разказал историята на своята страст, преживяла цяла една Световна война, незатихваща и нелечима до ден днешен, утрешен и вечен, дори, та я знам и аз… ІІ. Такива истории в нашето заведение ги имаме много – безкрайни разкази за това, как някой губи най-ценното, което е имал, само за миг – като отчаяната повест на онзи огневедец, дето изгубил своя слънчев Помпей, или вълшебната, но тъжна приказка за един мил и любящ смок, завинаги изгубил своя бял Аврелиев камък, изпод чиято снага е гледал, копнеейки, пеещите сфери на звездното небе; малката, протяжна и печална, като воя на най-самотна вълчица, Одисея на Един руски белогвардеец, поел към емиграцията на своето безбрежно юродство, към закътан малък храм в пределите на Мала Скития, дето, като псалт с мъжествен, но немощен глас, за миг, само, около петдесет – шестдесет години дълъг, е запял: “Господи, возвах к Тебе…”, а после е изгубил и тоя храм; екстатичната, две хиляди и седемстотин години проточена повест на Хюпнофор – фелдшерът, загубил покоя на милостивата смърт; както и скръбния виц за живота на Симон, стария евреин, дето ратува пак да дочуе белосребърния звън на едно момчешко гласче, завинаги стихнало сред строгите картечни рефрени и рими в Берлин ’45 г…; или пък, абсурдната драма на един Фюрер, чиито величествен Райх неудържимо, като вода от очите изтича…; моята собствена повест, в която губя своето име, старата си скитница рождена и една, и малкото братче, за нови отечества и дълбоки изгнания жадно, малката църквица “Всех скорбящих радост”, наречена, що всяка сутрин помитах, и дето я събориха селяните, та да не ги тревожи камбанният и звън, безрадостна повест, в която и аз се прощавам, заедно с Саллос, със белия гранитен камък и любимия радостен смок… Да, доста поизгубих, но и все нещо ми остана – един Klavierwerk от късния Шонберг, който в момента звучи по радиото, излят в ладове локрийски; защото да говориш додекафонично, означава да говориш в лад без тоналност и наклонение, лад абсолютен, без тоника и доминанти, а такъв е единствено изгубеният локрийски лад… Остана ми също тъй и едно цяло шишенце тилидин.  Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 11, май, 2018