Разпознаваме подредбата на небето. Преследваме силуетите в северното сияение. Ставаме наблюдатели в света на Зорница Иванова.

Александър Арнаудов

*
Опитвам се да разпозная умисъл
в подредбата на северното небе,
което се разкрива ясно само за няколко секунди,
в разкрача между февруари и март.
Оглеждам се за свободно сияние,
образ, който да докосне прозореца ми
и да остави отпечатък
на неразгадаем език.
Преследвам силует под уличните лампи
и се чудя колко далеч ще стигне,
дали желае да се скрие
или търси стъпала обратно към звездите.
Следващата лампа е счупена,
неизбежно губя очертанията му.
Отново съм само наблюдател
в свят, който не е мой.

*
красива си
дори когато косата ти тихо докосва пода,
когато топля посинелите ти пръсти,
с които си опознавала тревите толкова повече пъти
от мен
в дните ти под слънцето,
което не е сегашното слънце,
което не се е виждало през завеса,
пила си лъчи
като лятна лимонада,
изяждам всички плодове,
които си събрала.

*
Изгубих ключа
за стаята, в която се криеш,
докато гледаш танца на синия час
по тънките стени,
скривалището, в което облаците се спускат
за да ти разкажат за пропуснатите дни.
Как можем да се свържем
в свят, в който притискаш гърба си
към ръбовете
и чакаш залезът да слее чертите ти
една с друга, докато
лицето ти бъде забравено.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024