Връщаме се обратно в утробата си. Времето се върти и остава из гънките на живота. Оставаме сами да търсим сянката си в стиховете на Зорница Иванова.

Александър Арнаудов

*
Съботите се въртят в танц на ухажване,
събличат се предпролетно,
купуват си най-жълтите лалета.

Денят флиртува с бъдещия си двойник
оставя пълни вазите
и обещава слънце.

Колко пролет е останала
из гънките на кожата?

*

Почервенял си от минутите под слънцето,
покорното излагане на кожата,
разобличаването.
Уязвим си в движението
докато ми махаш с ръка,
да дойда
и целуна загрубялото място,
да го закрия с прегръдка,
сякаш майка
приемаща син
обратно в утробата си.

Да те запазя цял,
неразтопен,
неубит, след нажежаването
да съм твой извор
и твоя светена вода,
повикано пречистване.

И аз се съгласявам.
Тръгвам.

*
Какво повече мога да продам
освен портокалите в очите ми,
засмян поглед, захаросани думи, сокът,
който се стича по устните ми?
Него искат да изпият всички,
щом се срещнем и взорът ми падне
върху спокойните им вежди.

и портокалите
се разсипват по паветата,
свиват по тесните алеи,
срутват се по стълбите
и пукат кората си
пред сандалите на пешеходец.

Това искат да видят всички,
прииждащия оптимизъм от очите ми,
реките, които ще дадат на всеки нужното,
докато не пресъхнат и не хлътнат сами в себе си.

Кога настава сушата, попитаха.
Когато корите на портокала са отдавна сгърчени.

*

Тук няма намерения, в които да се огледаш,
помислите са изкормени от вътрешността навън,
безкрайно плавно.
Пръстите напуснали клавишите.
Ти
в помещенията
оставаш сам да търсиш стъпки.
Пусти са
витрините на Апокалипсиса
голи манекени спънати по подиума.
Защо се срамуваме
да прегърнем празното
и дупката в стомаха
да засадим с цветя?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021