Зорница Иванова - Десетте ми лица
Зорница Иванова е родена през 1996 г. в гр. Варна. Завършва медийни и комуникационни науки във Вестфалския Вилхелмс университет в Мюнстер, Германия, след което се завръща в родината. В момента живее и работи в София. Професионалният ѝ път я превежда през радио журналистика, връзки с обществеността, медийна анализа и издателска дейност. Поезията обаче винаги е била съпътстващ елемент през годините. Главно стилово вдъхновение за Зорница е сюрреализмът, а като свои кумири в писането вижда френските поети Пол Елюар, Антонен Арто и Рьоне Шар.
*
Обели слоевете на сърцето,
като мандарините през забравената вече зима,
но корите остави лежащи
из цялата ми стая. Да ухае
щом отново се превърнеш в камък.
*
Десетте ми лица се надиграват на поляната,
а аз облакътена на тревата наблюдавам ги
без лице сама оставена.
Толкова са цветни те, така объркващи,
а аз обичам бръчките им, белезите.
Странните им смехове,
извивките в гласа, изваяни с годините.
Десетте ми лица не се страхуват от стареенето,
виждам само лекия им свян,
полъх на несигурност
кога
нови десет
на тяхно място ще танцуват.
*
Толкова чинии сме изпуснали по коридорите,
не сме обаче като гърците,
не е наш ритуал или игра, а вероятно
бе препоръчително
да е поне емблематично,
изпускане
и счупване с послание.
Всеки настоява за послание днес.
Сега не знам тършува ли из тази сграда
доброволец,
който да почисти и метла да вдигне,
не ми се виждат сякаш
силуети, топлина човешка,
нека си лежат така спокойни
остатъците,
остротата, ръбовете.
*
Преди изпращаха сърцето в плик,
изрядно запечатано. После някой пропищя,
не било
достатъчно стерилизирано и капело.
Разваляло на плика марката и наводнявало
кутията жълтееща
на улица Незнайна. Тук нямало
уважение към другите писма, подписаха се.
Въведоха различни нови мерки,
по-дебели пликове,
непромокаеми,
марките – гланцирани,
пратките – увити в сигурни станиоли.
Сърцата, дръзнали да бъдат пратени,
раздробени на парчета,
че да се побират.
*
Любовта се разпознава по нуждата
да разтеглиш един човек в броеница от думи,
или само в няколко щрихи, изваяни с кръв.
Да го нарисуваш върху снежен лист,
който после ще погълнеш
и смелиш така, че
мастилото да се разтвори в теб,
баграта да застине по всеки самотен орган.
Това е истинската любов,
всичко друго е пукната евтина ваза.
*
Коя е жената, зашита към кожата,
чии ръце докосват ми косите всяка вечер?
Зеници, трепкащи искри, на огледалото са чужди,
и не, не са отломки от изчезващия смисъл.
Коя е жената, въргаляща се из леглото ми,
чието тяло ми тежи понякога?
Тя,
която безцеремонно се обляга върху масата
и макове забожда
в празни вази?
Не искам да я опозная.
Нека чужда съм за себе си.
На път ако потегля –
багаж в ръката нямам.
*
Облякохме се необмислено и не спрямо повода.
Остава
малко грим да сипем
над клепачите на себе си, плюс още мъничко
излишък за околните и ахканията им,
мило замаскираме среднощните терзания.
Срещите не се съобразяват с времето,
което им отделяме,
нахално
кратко, спорадичен пристъпът,
стрелките на будилника
отказват
да си вземат дрямка и студената възглавница
изстива още малко.
Ризата без шевове,
обличам някак винаги накриво и неправилно.
Ще се срещнем в пет до магазинчето
за червена нощни рокли с грешни ръбове,
без копчета.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021