Спим в сянката на жегата. Гневът ни узрява като беззащитност в ръцете на лятото. Живка Василева разпалва съвършенството на поезията – недовършените думи на нощта.

незавършеност

недовършени са ти думите
недоизказани
казваш
като лято в средата на август
нагризана праскова с полепнали мравки
или
като китайска капка
изпарила се в жегата
може пък прасковата
да не иска да нахрани човек
или капката
да иска да пробие себе си
вместо нечия глава
а аз да измислям
писмо върху кремава хартия
със завъртулки
до Артемизия Джентилески
да го сгъвам надлъж на три
после нашироко още на три
за да ѝ призная
че мъничко й завиждам
как нейните
несъвършени в своето съвършенство старци
не виждат Сузана
въпреки голотата ѝ
казвам аз

приумиците на смъртта в жегата

смъртта броди нощем
по прашните улици
след като цял ден
е спала на сянка под узрелите джанки
още ѝ сладни по устните
но вече надушва кръв
тя отдавна не е онзи скелет с косата
има съвременен образ на млада жена
с пищни устни
и пухкави бели ръце
отбягва да се претоварва денем
заради жегите
обича предизвикателствата
не е удоволствие да отнесеш някого
който те чака от месеци
има странни приумици
питайте Сарамагу
нощем преди разсъмване
е хладно и тихо
прахта хлипа
под босите ѝ нозе
кой ще ти слуша прахта
ето ти бял объл камък
пасва на младата ти ръка
хей момче
удряй удряй удряй
всичко е в удара
обичта и омразата
болката вярата и неверието
врелия ненаситен гняв
към света и покварените му жители
към всички
към всеки
към пожара
разпален в собствения ти мозък
дай ми сега
това смачкано кърваво още топло тяло
да го прегърна
да си го отнеса
после ще дойда за теб

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022