Вавилонски кули се разпадат в краката на обречени титани. Гората нахлува на сцената като изтласкан спомен. Виолета Златарева не разбира защо продължава да пише, но ние знаем защо продължаваме да я четем.

4etene s nerazbirane

Все още ти пиша.
И не разбирам
защо.

ТИТАНИ

Гората ще нахлуе през прозореца на кухнята.
Да го прекрачим и да го забравим.
Не ни е нужно да ни свети в тъмното
познатият ни свят. Той има братя,
все по-вълнуващи и честни,
макар измислени. Те ходят боси
и мачкат гледайки те във очите.
Не хранят принцове и розови принцеси,
ушите им не търсят победители.
Обичаш ли ме, ще ти позволят
по кожата им да изписваш стихове,
по мъжки ще ти казват всеки път
какво лъжа е и какво е истина.
Обичам ли те, ще ме носят в шепа,
да имам сили да те обожавам.
От миглите си ще предат въжета,
да бесят всяка утрешна неправда.
Краката им са златни, а устите - шипки,
под лактите им ясените се разлистват.
Повдигат с дъх телата на убитите
и ги възвръщат жизнени и чисти.
Извън предела на страха, титаните,
ни чакат да пораснем силни,
но ти все браниш границите и таваните
и щом дъхът ми те помилва, казваш “стига”.
Прозорецът ме пита кога ще се завърна,
дали оттатък ще преминем двама,
преди от книгите в усойната ти къща
да шурне кръв, да ни издавят.
Да тръгнем заедно. Повече не искам.
Но спираш. И се умълчаваш.
В малката ти кухня влиза Тихото,
най-страшният от всички братя.

ВАВИЛОН

Отучил си се да носиш отговорност
за хаоса в хаоса на хаоса,
а той е личен 
и корав 
и с ясни граници
около своя център.
“Красива си.”
“Обичам те.”
Напразност. 
Докато отваряш устни 
срещу мен 
и гледаш влюбено -
замахвам и убивам
звяра зад гърба ти.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024