Построихме разрухата като дом. Стените ни дебнат и чакат. Тъмнината расте заслушана в думите на Виолета Златарева.

Александър Арнаудов

Недей

Не давай на мишките парчета от обич,
не казвай на мишките свойта надежда
ушите им розови знаят да помнят
краката им сиви - как да катерят,
опашките криви как да избягват
по-хищни усти от таз' на съдбата,
муцуните грозни могат да хапят,
телата им малки налазват кревата.
Детето ти спи върху цветната книжка,
в коята се пише за победи над мрака,
намерил спасение в очите на мишките
които в стените ти дебнат и чакат.
Недей да прошепваш никой страх насаме,
макар да напира и да търси отдушник,
че проблясва стомана, разделена на две,
тъмнината расте като слуша.

*
Построихме разрухата като дом,
в който всеки
е ново прераждане,
брънка някаква
от зловеща машина.
Ти умря и дойде като стон,
тя съсече
със думи камбаните,
аз поплаках
и реших, че ще мине...
Но след тухлите от сълзи и кирпич
(половината вдълбани под ноктите,
другата - люспи по кожата)
продължавам да се катеря с възторг.
Някой друг този свят построи,
а да бъде по-иначе можеше.
Някой ден ще застана отгоре им,
за да видя жив ли е Бог.

ДИШАЙ

Тази история не е като другите.

На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом – със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце, което сам си издълбах, и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците, но никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка, тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет.

Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често. Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба. Пожелавам си да имам приятел. Някой, който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята, или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя, не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми. И най-накрая, когато се убедих, че никой няма да дойде да пием чай, скочих с все сила в края на лоста. Един, два, три пъти – докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея. Сега на съвестта ми тежи цял един свят, но аз стъпвам така леко по повърхността. Бих искал пак да скоча, но си представям едно безкрайно падане и просто прегръщам с ръцете си ръба. Дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам... Чувал съм да казват, че това е най-важното…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022