Земята пулсира под краката ни като сърце, улучено насред лаещите стръкове от новия поетичен изстрел на Виолета Бончева.

ЗЕМЯТА

Високи лаещи стръкове никнат от нея
оплезени рози.
ритмично пълзящи нощни листа,
сбита пръст, огледало на сенки,
гробница на дъжда,
родилка – суетница,
оплодена от червеи,
кафявочервена, обещаваща,
с жълти волани листа.
Шумоли, смуче и дава.

На колене съм, преставам да търся посоки.
Тя ме зарежда с влага
и гребва от моите сокове.
Капчица лятна мъгла извира,
полазва от храста
и капва в птичата човка.
Бели кълбета от нейната глъб
се търкулват към Бог,
където
се мъти яйцето на моето следващо идване тук.

Оставям й сянката си,
цвета на очите,
изваждам сърцето си с пръсти,
отварям й място в гърдите си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024