Ретроградна вселена се събира в разкривени лица. Фантазията гори като огън върху светлината. Потапяме се в отвъдното битие на Виолета Бончева.

Александър Арнаудов

ВЕЩИЦИ

Наричали Рушина и Марина вещици, баби яги и вампирки, защото

ходели несресани, раздърпани, с разкривени лица, живеели в малка

схлупена къща, насред двор с плевели, високи до небето и не общували

с никого… Не се знае дали тези грозни думи са ги ядосвали или не са им

обръщали голямо внимание, но се предполага, че тъй и тъй ги взимат за

вещици – защо да не заприличат още повече на такива…

Палили огън, върху който врял казан с наръч билки, после се

разсъбличали, сядали на два стола и се поливали с жълти кратунки, на

лунна светлина, сред напевното жужене на комари. Сресвали се с

дървени гребени и се мажели със зехтин. После взимали една точилка и

започвали да се разтриват. Около тях се навъртали няколко кокошки,

казват, че имало и котки. А пред вратата на дома им висяла кожа от

змия.

Рушина куцала с единият си крак, а Марина била с едно око.

Докато Марина види, че хлапетата от цялата махала ги гледат през

оградата по всяко време на денонощието и докато Рушина се

опитва да ги настигне с точилката – просторът ехтял: „вещици,

вещици!” .

Добре, че след време един отговорен служител се противопоставил

на предложението малката уличка да носи името „Вещиците”. Въпреки

това и до днес никой не знае как точно се казва…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022